— Гледахте ли клипа?
— Да, сър.
— Как изглеждаше Тейт?
— Нестабилен. С наведена глава. Сякаш гледа внимателно земята в краката си.
— Интересно. Какво друго имате?
— Имаме записи от камери на Уотървю Драйв, на които се вижда как Тейт е минал по посока на завоя за Хароу Хил около времето, когато Руби-Джун Хупър твърди, че го е видяла, което съвпада с нашите предположения за убийството на Кейн и по-късно на Ръсел.
— Всичко съвпада.
— Това не е всичко. Един местен наркоман и приятелката му дойдоха преди малко, за да съобщят, че също са видели Тейт, по-наскоро. Уплашили са се, защото са чули, че е мъртъв.
— Къде и кога са го видели?
— От задната страна на Хароу Хил, която не гледа към езерото. Там има занемарено място за пикник до малко езерце, където тийнейджърите ходят да пушат трева и да се натискат. Били са там снощи след залез-слънце. Чули да се приближава кола и застанали нащрек. Видели Били Тейт в оранжевия му джип. Младежът каза, че почти получил инфаркт. Мъртвец зад волана. Било като във филм за зомбита.
— Това снощи ли е станало?
— Да.
— Има ли записи от охранителни камери, които да го потвърдят?
— В този район почти няма къщи. И има предимно селски пътища. Още не сме проверили, но се съмнявам, че ще намерим нещо.
— Мислиш ли, че тези деца са надеждни свидетели?
— И да, и не. Момчето е отявлен наркоман, но момичето изглежда достатъчно отговорно. Тя е настояла да съобщят в полицията.
— Странно.
— Кое? Че са си направили труда да подадат сигнал?
— Не. Че Тейт все още обикаля наоколо два дни след убийствата на Ръсел и Кейн. Трябва да има основателна причина да поема такъв риск. Имате ли някакъв напредък със засичането на телефона, който видяхме, че Тейт използва във видеото от погребалното бюро?
— Операторът казва, че няма регистриран номер на негово име. Може да е предплатен, който няма как да проследим.
— Проверете за телефони, регистрирани на Селена Кърсън — може да го е получил чрез нея. Освен това от времевия код на видеото знаем точно кога е направил обаждането. Помолете оператора да провери всички обаждания, които са минали по това време през мобилната клетка на Ларчфийлд. И да ви дадат името и номера на получателя.
— Мислите ли, че ще ми трябва заповед?
— Подайте спешна заявка до оператора. Задвижете процедурата и после вземете заповед за файла.
— Да. Веднага ще се заема.
— Преди това… В гимназията има ли учител на име Грег Мейсън?
— Да. Работи там от години. Води физическото. Защо?
— Казаха ми, че може да знае нещо за Били Тейт. Отивам там веднага. И още нещо. Поставете къщата на Селена Кърсън под наблюдение, в случай че Тейт се появи.
Големият комплекс на гимназия „Ларчфийлд“ заемаше един тревист хълм точно зад селото. Входът, подобно на имението „Ръсел“, беше през порта с колони в каменна стена. Главната постройка на училището бе неокласическа сграда, обвита с бръшлян, по-подходяща за величествен стар университет, отколкото за селска гимназия. Може би още една демонстрация на щедростта на Ръсел.
Гърни спря до мраморното стълбище на предния вход под навес, обозначен с табела „За удобство на нашите гости“.
Масивната входна врата на училището се отвори с невероятна лекота и той влезе във фоайе, ограничено с кордон от останалата част на мраморния вестибюл. Имаше бюро и детектор за метал като на летище, обслужвани от униформен охранител.
Гърни се представи, обясни, че е от полицията на Ларчфийлд, и поиска разрешение да се срещне с Грег Мейсън.
Мъжът, който се появи във вестибюла две минути по-късно, изглеждаше необичайно спретнат. На вталената му синя риза и сивия панталон с безупречен ръб нямаше нито една гънка. Имаше физика на човек, решен да поддържа добрата си форма на всяка цена. Късата му прошарена коса беше също толкова добре поддържана, колкото и останалата част от външността му.
Той спря от другата страна на детектора за метал и погледна озадачено Гърни.
— Защо идвате при мен?
— Да поговорим, ако ми отделите няколко минути.
— С жена ми — с бившата ми жена трябва да говорите. Тя откри проблема.
— Какъв проблем?
— Вандализма. Нали затова сте тук?
— Не, господине. Искам да поговорим за един ваш бивш ученик.
— О! — На лицето му се изписа объркване, после — любопитство. — Кой ученик?
— Може да поговорим в кабинета ви.
Мейсън погледна часовника си.
— Колко време ще отнеме?
— Не много. Само няколко въпроса.