После заведе Фалоу през ливадата до плевнята, като му съобщи съкратена версия на фактите, които току-що бе споделил с Морган и Барстоу.
Единствената реакция на лекаря бе сдържано кимване.
След като постоя известно време на отворената врата на плевнята загледан в мъртвата, той попита Гърни дали е в същата позиция, в която я е намерил.
Гърни отговори, че да, и Фалоу започна работа.
— Дейвид?
Барстоу се беше приближила.
— Мисля, че трябва да започнем с огледа от къщата и после да дойдем тук. Това устройва ли ви?
Той кимна.
— Съдейки по кървавото петно на кухненския килим, убиецът е хванал жертвата вътре, зашеметил я е и после я е довлякъл тук. Затова има логика да започнем оттам.
— Казахте „убиец“. Това означава ли, че не сте сигурен, че е бил Били Тейт?
— Не съм сигурен за нищо. От опит знам, че да си сигурен толкова рано в разследване на убийство, е гаранция, че ще сгрешиш.
Изведнъж Гърни чу рязко повишаване на гласове и забеляза няколко души, които се блъскаха около входа на оградения район. Когато се приближи, видя, че двамата патрулни полицаи, натоварени да охраняват забранената зона, се борят да удържат трети мъж, който се опитваше да влезе. В следващия момент видя лицето му.
С безумни очи и пресипнал глас Грег Мейсън настояваше да го пуснат. Зад него на ливадата до служебните автомобили беше спряна колата, с която вероятно бе пристигнал — синя тойота „Приус“ с отворена врата на шофьора.
Един от полицаите, който препречваше пътя на Мейсън, повтаряше като автомат:
— Успокойте се, господине. Успокойте се, господине. Всичко ще ви обясним. Само се успокойте.
— Господин Мейсън — каза Гърни, като се приближи.
Мейсън примигна няколко пъти и се втренчи в него.
— Обещахте да ми се обадите, когато пристигнете. Това беше преди час. Какво, по дяволите, става тук?
— Може ли да седнем?
— Какво?
— Да седнем в колата ви.
Очевидно доволни, че Гърни ще се заеме с проблема, двамата полицаи се отдръпнаха.
Гърни заведе Мейсън при тойотата му. Насочи го към пътническата седалка и седна зад волана. Това изглежда смути Мейсън, но той не възрази.
— Тежък ден — тихо каза Гърни.
Мейсън се втренчи в него.
— Какво има? Какво е станало?
Страхът в гласа му подсказа на Гърни, че може би вече се досеща.
— Намерихме тялото на жена във вашето имение.
Мейсън премигна и бавно отвори уста.
— Жена?
— Да.
Устните на Мейсън се размърдаха безшумно, докато пак намери гласа си, а когато заговори, почти шепнеше:
— Имате предвид моята жена?
— Можете ли да ми опишете как изглежда?
Мейсън го погледна неразбиращо.
— На колко е години?
— На петдесет… петдесет и една. Да. Петдесет и една.
— Косата ѝ?
Мейсън отговори, сякаш устата му бе пресъхнала:
— Кестенява. Предимно кестенява. Малко прошарена. Тук-там.
— Дълга или къса?
— Дълга. Тя… обичаше да я носи дълга.
— Понякога сплетена?
— Понякога. На една плитка. Надолу по гърба. — Мейсън дишаше с мъка. — Боже. Какво се е случило с нея?
— Опитваме се да разберем.
— Къде е тя?
— В плевнята.
— Тя никога не ходеше в плевнята.
Гърни се поколеба за момент, преди да уточни:
— Може да я е пренесъл там.
— Пренесъл?
— Така изглежда.
— Искате да кажете, че мъртва?
— Съжалявам, господине, но да.
— Мъртва? Имате предвид убита?
— Така изглежда.
— Как? Защо?
— На тези въпроси се надяваме да намерим отговори.
— Сигурен ли сте… че тялото, което сте намерили… е Линда?
— Ще ви помолим да потвърдите самоличността ѝ веднага щом се почувствате в състояние да го направите.
Настъпи мълчание, което Мейсън наруши след няколко минути:
— Знаете ли нещо… какво не ми казвате?
— Боя се, че не знаем много.
Мейсън кимна, което приличаше повече на несъзнателно разтърсване на главата, отколкото на осъзнат отговор.
— Може ли да я видя?
— След малко. Съдебният лекар… е тук.
— Къде?
— В плевнята.
— Къде в плевнята?
Гърни искаше да бъде достатъчно честен, но без да навлиза в подробности.
— До трактора ви. Предполагам, че тракторът е ваш?