— Там ли я намерихте?
— Да.
Мейсън издаде кратък остър звук, нещо между сподавен плач и смях.
— Тя мразеше трактора.
Затвори очи. Когато ги отвори, бяха пълни със сълзи. Сведе глава и бавно се наведе напред, като събра ръце между коленете си.
Гърни се изкуши да се пресегне и да постави утешително ръка на рамото на мъжа, но вместо това, както обикновено в печални ситуации на местопрестъплението, запази професионална дистанция. Не беше трудно, по принцип намираше емоционалното дистанциране за удобно състояние на ума.
Мейсън се изпъна на седалката, остана втренчен в плевнята за няколко минути, след което рязко се обърна към Гърни и попита объркано:
— Защо питахте за Били Тейт?
Когато Гърни не отговори, очите на Мейсън се разшириха.
— Тейт е мъртъв… нали?
Гърни отново не отговори.
— Боже мой! Не е жив, нали? Как може да е оцелял?
— Уместен въпрос.
— Вие… искате да кажете… боже мой, той ли го е извършил?
— Възможно е.
— Нищо не разбирам. Беше ударен от гръм. Съобщиха по новините.
— Има нови улики. Възможно е Тейт да е оцелял.
— Какво? Как е възможно…
— Господин Мейсън? — Майк Морган се приближи отстрани до колата. — Господин Мейсън, съжалявам, знам колко е трудно, но може ли да погледнете лицето на жертвата и да ни кажете дали е вашата съпруга?
Гърни започваше да се пита дали Мейсън разбира въпроса, когато той най-сетне отговори разсеяно:
— Да, аз… ще го направя.
— Патологът ще докара тялото на жертвата след минута.
Фалоу и помощникът му изкараха подвижната носилка от плевнята.
Гърни и Мейсън слязоха от колата. Духна хладен ветрец, слънцето бе залязло и в небето се носеха тъмни облачета. Зелените ливади загубиха част от своята жизненост.
— Дейв? — Кира Барстоу го извика от верандата на къщата, като вдигна ръка, за да привлече вниманието му. — Има нещо, което трябва да видите.
Той погледна приближаващата носилка, на която бе сложен тъмен найлонов чувал за трупове. Надяваше се, че Фалоу ще е достатъчно деликатен, за да смъкне ципа само толкова, колкото да покаже лицето на жената, без да разкрива ужасяващата рана на гърлото ѝ, и знаеше, че Морган е напълно в състояние да се справи с формалностите на процеса на разпознаване.
Заобиколи служебните коли и влезе с Барстоу в къщата. Входната врата, крепежната колона на стълбището за горния етаж, парапетът и още няколко места в коридора вече бяха поръсени с прах за снемане на пръстови отпечатъци. В хола един от криминалистите, с гащеризон, обикаляше по килима с шумна прахосмукачка за събиране на веществени доказателства.
— Горе — каза Барстоу, като посочи стълбите.
Гърни изкачи само няколко стъпала, преди да го види.
На стената на стълбищната площадка горе, осветено само от слабата светлина от съседните стаи, с големи разтекли се букви бе изписано послание:
АЗ СЪМ
ТЪМНИЯТ АНГЕЛ,
КОЙТО ВЪЗКРЪСНА
ОТ МЪРТВИТЕ
Дали от значението на посланието, дали от вероятността да е написано с кръвта на убитата жена от плевнята, дали от намека, че ужасното дело на този „ангел“ все още не е завършено, но едва осветеният надпис накара Гърни да настръхне.
Той се върна на долния етаж и излезе на верандата. Барстоу го последва.
— Трябва да научим повече за Тейт. Не мога да кажа дали е психопат — или се опитва да създаде такова впечатление, — или се случва нещо друго.
— Нещо друго… какво например?
— Иска ми се да знаех. В повечето случаи на убийство първата хипотеза е много близка до истината. Но това с Тейт е съвсем друга работа.
Барстоу изглеждаше впечатлена.
— Хората, които оставят послания на местопрестъплението, обикновено са луди, нали?
— Това са хора, които искат признание, възмездие, възхищение. Посланията им са насочени към въображаема публика. Формулировката понякога разкрива умствени недостатъци, заблуди, емоционални разстройства. Но понякога цялата тази лудост е фалшива. Имал съм случаи на престъпници, които изглеждаха като пълни маниаци, а всъщност…
Някакъв звук наблизо го накара да замълчи — тих, треперлив стон — едва доловим, но наситен с болка като вик.
Грег Мейсън стоеше пред колата си между Фалоу и Морган и гледаше лицето в отворения край на чувала за трупове. Собственото му лице бе изкривено от страдание.
— Горкият — каза тихо Барстоу.
Гърни наблюдаваше как Морган помага на мъжа да седне на пътническата седалка в тойотата. Полицаят остана наведен над него, като му говореше, докато Фалоу дръпна ципа на чувала и двамата с асистента му подкараха носилката към колата на моргата.