Гърни реши да прекрати работата за деня и тръгна към Уолнът Кросинг. Качи се в колата и потегли по черния път надолу през сенчестото дере между боровете. Потокът до пътя му напомни, че все още е жаден. И гладен.
Даде си сметка, че пътят му минава през центъра на Ларчфийлд и си каза, че може да си вземе нещо за хапване на път за вкъщи, след като обсъди последните новини по разследването с Морган.
Когато стигна до площада на селото, видя, че пресконференцията вероятно ще бъде по-голяма, отколкото се очакваше. Микробусите на медиите, оборудвани със сателитни антени на покрива, почти напълно блокираха Котсуолд Лейн.
Гърни бавно ги заобиколи, погледна алеята към участъка и видя още няколко микробуса на паркинга. Следващата сграда беше погребалното бюро на Пийл. Паркингът ѝ бе празен и той реши да го използва.
Когато спря там обаче, му хрумна, че Морган сигурно ще бъде твърде притеснен, за да говори с него, а нямаше никакво желание да привлича вниманието на медиите към себе си. Колкото и неапетитно да изглеждаше, реши да кара направо към магазина на бензиностанцията в Бастенбург. Един портокалов сок и десертче с мюсли едва ли щяха много да му навредят.
Тъкмо се канеше да обърне колата, когато му хрумна друга идея. След като вече беше там, където бе започнало всичко — на мястото на удивителното възкресение на Тейт, — защо да не огледа пак стаята за балсамиране, в случай че види нещо, което е пропуснал първия път?
Слезе от колата и видя звънец на задната врата. Натисна го и чу слаб звън вътре. Изчака. Пак натисна звънеца и вратата се отвори. Разтревоженото изражение на лицето на Данфорт Пийл бързо се смени с учтиво любопитство.
— Детектив Гърни? С какво мога да ви помогна?
— Бих искал отново да видя стаята, в която Тейт е дошъл в съзнание.
— Някаква конкретна причина?
— Понякога имам чувството, че пропускам нещо. Единственият начин да се отървеш от това чувство е да погледнеш втори път.
Пийл се подвоуми и погледна часовника си.
— Добре. Но не мога да си представя какво може да сте пропуснали.
Поведе Гърни по тъмния коридор до лишената от прозорци стая за балсамиране и запали лампите. Гърни бавно обиколи помещението. Всичко беше точно както си го спомняше, с изключение на това, че вратата на хранилището за трупове сега бе затворена.
— В момента използвате ли го? — попита той, като я посочи.
— Не. Моментът не е най-подходящ за обичайния бизнес.
— Бих искал да вляза в хранилището и да започна там, откъдето е започнал Тейт — каза Гърни. — Може да помогне, ако проследя движенията му, да видя нещата от неговата гледна точка.
— Ако мислите, че това ще помогне, давайте.
Гърни провери аварийния лост от вътрешната страна на вратата. Работеше гладко. Той влезе в помещението и затвори вратата зад себе си. Опита се да си представи как лежи в затворен ковчег, как постепенно идва в съзнание, как усеща първите силни болки — в главата, шията, гърдите, гърба, ръцете, краката, навсякъде, — как после осъзнава, че е затворен в някакъв продълговат сандък, и не си спомня как е попаднал там. После — неизбежната паника, застоялият въздух, мъртвата тишина, може би дори зараждащото се подозрение, че сандъкът всъщност е ковчег. Ужас. Смразяващ ужас. После отчаяната борба, за да се измъкне оттам. Усилието да избута капака от вътрешната страна. И накрая неописуемото облекчение, когато капакът се отваря. Как излиза от сандъка само за да открие, че се намира в по-голямо запечатано помещение. Паниката се връща. Търсене на изход, пролука, пукнатина, каквото и да е. В крайна сметка търсещите му ръце напипват лоста и вратата се отваря.
Всичко това, даде си сметка Гърни, след като излезе на светло, съответстваше на събитията, документирани във видеото. Той обиколи стаята, като повтаряше движенията на Тейт, доколкото бе възможно, опитваше се да види какво е виждал той.
— Някаква полза? — попита Пийл.
— Да се поставиш на нечие място, обикновено е полезно. Колко добре познавахте Тейт?
— Всъщност никой не го познаваше. Особено аз. За какво ми е да го познавам?
— Връстници сте. И двамата сте израснали в района. Може би сте се засичали в началното училище? Или в гимназията?
Това предположение предизвика презрително изражение на лицето на Пийл.
— До осми клас учих в пансиона „Далримпъл“, който не беше място, където биха търпели типове като Били Тейт. Гимназия „Ларчфийлд“, за съжаление, имаше по-толерантна политика. — Изрече тези думи, сякаш казваше нещо отблъскващо. — Мисля, че Тейт дойде в „Ларчфийлд“ година или две преди да завърша.