— Ами в погребалната агенция?
— Директорът на агенцията твърди, че просто е осигурил временно съхранение на трупа, докато близките решат какво да правят с него. Мъжът не е бил съблечен и затова никой не е забелязал наличието или отсъствието на трупно посиняване. Що се отнася до вкочаняването, то все още не е било настъпило, когато трупът е занесен в агенцията, и никой не е обърнал внимание при преместването му в ковчега няколко часа по-късно. Но това може да се дължи на ниската температура в хранилището.
— Но човекът всъщност е бил жив — в кома вследствие от мълнията?
— Така изглежда. Има видеозапис, показващ как се свестява и излиза от погребалната агенция. Плюс доказателства за присъствието му на други места по-късно същата нощ.
— Никога не съм чувала патолог да направи такава грешка. Да не е бил пиян?
— Собственикът на погребалното бюро изказа такова подозрение. Твърди, че лекарят миришел на алкохол. Повдигна доста сериозни обвинения. Лекарят категорично отрече. В момента няма как да се установи истината.
— Това би обяснило много неща.
— Може би, но няма да улесни залавянето на убиеца. Тази лудост в новините на РАМ също не помага. Ще накарат селяните да хукнат с вили и сопи на лов за зомбита.
Лицето на Мадлин помръкна.
— Не е смешно. В наши дни селяните имат автомати.
24
Опитите на Гърни да заспи тази нощ бяха многократно прекъсвани — първо от вятъра в храстите пред прозорците на спалнята, а после от силен дъжд. Когато най-сетне заспа, точно преди зазоряване, шумът на бурята предизвика тревожни сънища, от които не след дълго го изкара звънът на будилника.
Той се изкъпа, облече се, бързо си свари кафе и тъкмо се канеше да остави бележка на Мадлин, когато тя влезе в кухнята по пижама.
— Връщаш се на онова ужасно място?
— Първо ще се видя с Джак Хардуик в „Абелардс“. Той знае някои неща за Ларчфийлд от дните си в щатската полиция.
Мадлин пъхна пакетче кафе в горната част на кафемашината и сложи любимата си чаша под чучура.
— Отложих вечерята с Уинклър за утре вечер. Става ли?
— Утре е добре.
Тя остана втренчена в кафеварката, докато чашата ѝ бавно се пълнеше. След малко отбеляза:
— Не каза нищо за въжето.
Замълча в очакване на отговора му.
— О, да. Правоъгълникът, очертан с жълто въже отстрани на кокошарника. Мислех да те питам.
— Строя пристройка.
— Ти ли я строиш?
— Ами ти очевидно си твърде зает. Мисля, че знам достатъчно за дървените конструкции от времето, когато работех като доброволец в „Хабитат“.
— Това е пристройка за… какво?
— Може да е за всичко. Може да е просто за повече кокошки. Ще бъде интересно предизвикателство.
Гърни погледна стария стенен часовник. Трябваше да тръгва, ако искаше да не закъснее за срещата с Хардуик. Потисна желанието си да зададе още няколко въпроса за пристройката, прегърна и целуна Мадлин и се отправи към колата си.
„Абелардс“, някога западнал общ магазин в селцето Дилуид, беше префасониран и от няколко години функционираше като претенциозно кафене благодарение на усилията на преселница от Бруклин на име Марика. Прашните витрини с консервирани зеленчуци, чипс с вкус на барбекю и двулитрови бутилки безалкохолни от съмнителни марки бяха сменени с вносни спагети, пресни кроасани и забележителен асортимент от „домашни“ напитки. Кафенето бе станало любимо място за закуска на местната компания от идващи за уикенда градски хипстъри.
Когато Гърни влезе в паркинга, колата на Хардуик — понтиак Джи Ти О от 1970 година, вече беше там. Тромавата грубост на мощната стара кола, произведена преди половин век и сериозно нуждаеща се от пребоядисване, контрастираше рязко с елегантните беемвета и аудита до нея.
Хардуик седеше на малка маса в задната част на салона. Марика — предизвикателна с оформената си на шипчета синя коса, блуза с дълбоко деколте и тесни панталонки — работеше на еспресо машината на един страничен плот. Докато отиваше към Хардуик, Гърни мина покрай две маси, заети от слаби мъже със скъпи прически и добре оформени бради.
От последната им среща с Хардуик беше минала почти година, но той винаги изглеждаше по същия начин. Стегнато мускулесто тяло в черната тениска и дънки; сурово лице; смущаващи бледосини очи като на ескимоско куче. И, разбира се, поведението.