Пред сградата на полицейското управление имаше два репортерски микробуса. На задния паркинг бяха спрени трети микробус и няколко частни коли. Сред тях беше тъмносиньото беемве на кмета Аспърн.
Веднага щом Гърни отвори вратата на субаруто си, към него изтича блондинка с червен блейзър, придружена от оператор.
— Може ли да ви задам само един въпрос?
По натрапчиво пискливия глас — в комбинация с блейзъра и буйната руса коса — той разпозна Кели Тремейн от РАМ. Усмихна се на примамката „само един въпрос“. Тази тактика предизвикваше любопитство, създаваше впечатление, че човек лесно може да се измъкне, и беше трудно да кажеш „не“.
— Не — отвърна учтиво Гърни.
— Само един кратък въпрос, Дейвид! — извика тя след него, докато той излизаше от паркинга.
За момент Гърни се почуди как е узнала името му, но нямаше смисъл да пита. Участието му може би беше разкрито от този, който им бе дал видеозаписа от погребалната агенция. Или от някой друг. Може би от РАМ дори използваха софтуер за бързо разпознаване на лица в микробусите със сателитни антени. Всъщност нямаше значение. Идеята, че човек може да запази самоличността си в тайна, както повечето форми на лична неприкосновеност, беше реликва от една отминала епоха.
Дежурният сержант — мъж с наднормено тегло, бръсната глава, дълги мустаци и копчета, опънати до скъсване — го насочи към кабинета на Морган.
Скромна месингова табела на вратата гласеше: „Началник-управление“.
Гърни почука и Морган отговори:
— Влез.
Въпреки че кабинетът беше много по-малък от заседателната зала, ламперията и мебелите бяха от същия полиран до блясък махагон. Освен масивното бюро и няколко секции за книги, имаше кръгла маса с шест стола около нея. Морган стоеше зад един от тях. Брад Словак и Кира Барстоу седяха един срещу друг.
— Ела при нас — каза Морган, като посочи един от празните столове. — Трябва да обсъдим ситуацията, преди да се срещна със селския съвет. Помолих Брад и Кира да ни съобщят последните новини. Искаш ли кафе?
— Току-що пих.
Гърни седна до масата.
— Добре. Брад, твой ред е.
Словак завъртя дебелия си врат на едната и на другата страна, след което прокара двете си ръце по четинестата си глава и заговори:
— Първо, най-лесното. Момчетата в гората, които наблюдават къщата на Кърсън, казаха, че снощи не се е появявал никой, а тази сутрин е дошла една кола. Регистрационният номер е на името на Харолд Стърн. Има един Харолд Стърн, работещ за адвокатска кантора в Олбъни. „Гарбъл, Стърн, Харшман и Блек“. Може би Кърсън очаква проблеми и иска съвет на място.
— Лошо — измърмори Морган. — Някакви сигнали на съобщението ни за издирване?
— Нищо. Няколко искания за изясняване, но никакви следи. За разлика от потока от обаждания, предизвикани от снощната емисия на „РАМ Нюз“ с изтеклия видеоклип. Хората виждат Тейт навсякъде, в различни краища на окръга по едно и също време. Знаете ли какво мисля, че ще стане? Разни сополанковци ще почнат да мацат с червена боя качулките на суитшъртите си и ще тръгнат да плашат хората. При тази психоза, която създава Гант, накрая ще гръмнат някого.
— Само това ни липсва — промърмори Морган. — Някакъв резултат от търсенето на свидетели?
— Нищо ново.
Морган се обърна към Кира:
— Има ли резултати от лабораторията?
— Отпечатъците от двете убийства — на Кейн и на Мейсън, са на Били Тейт. Отпечатъците от маратонки по прашния под на плевнята на Мейсън съвпадат с тези в погребалното бюро и с подметките на тези, които се виждат на краката на Тейт, когато лежи на носилката пред църквата. Посланието на стената в къщата на Линда Мейсън е написано с кръв от нейната група. В момента чакаме ДНК потвърждение. Изглежда, кръвта е нанесена с тънка четка за еднократна употреба. Не намерихме такива нито в къщата, нито в плевнята, така че вероятно Тейт е дошъл подготвен.
Морган погледна Гърни.
— Какво мислиш?
— Интересна комбинация от лудост и логика.
Морган кимна смутено.
— Това ли е всичко, Кира?
— Засега.
— Дейв, имаш ли въпроси?
— Да. — Гърни се обърна към Словак. — Когато компютърните специалисти са проникнали в телефона на Мери Кейн, какво са търсили?
— Телефонни и текстови съобщения, изпратени и получени. Това беше целта, нали?
— Не е зле да проверим дали не е използвала телефона като диктофон.
— Да записва разговорите си?
— Мислех си за клуба на любителите на нощните птици, от който са ѝ изпращали съобщения.