Преведе го през тъмно, облицовано с дървени панели централно фоайе в светла, просторна стая в задната част на къщата. Прозорците, заемащи цялата височина на стената, напомняха на онези в спалнята на Ангъс Ръсел. Гледаха към тиха градина в английски стил, пълна с пролетни цветя и цъфнали японски вишни. Един градинар буташе косачка по пътеката между цветните лехи.
Черешовото бюро, шкафовете и библиотеките в стаята бяха в семпъл стил „Шейкър“. Тапицираните с ярка дамаска диван и фотьойли изглеждаха големи и удобни. Тухлената камина беше почистена от пепелта. Кристалната ваза на полицата беше пълна с нарциси.
— Много красиво — каза Гърни, докато оглеждаше. — Това ли е кабинетът ви?
— Да, но се старая да не изглежда особено официално. Заповядайте, седнете. — Тя посочи един от фотьойлите до камината.
Седна срещу него.
— И така. С какво мога да ви помогна?
— Преди всичко, позволете ми да изкажа съболезнованията си. Извинявам се, че ви безпокоя с въпроси в такъв момент.
Тя сложи ръце в скута си.
— Няма нужда да се извинявате. Питайте каквото искате.
— Тази сутрин бяхте много мълчалива на срещата. Чудех се защо.
— Любимата поговорка на майка ми беше: „Научи се да слушаш и после слушай, за да се научиш“. Мисля, че и аз се водя по нея.
Той се усмихна.
— Тук ли живеете, в пасторския дом?
— Да. На горния етаж. Уютно малко убежище само за мен.
— Там ли бяхте, когато Тейт падна от покрива на църквата?
— Имате предвид, когато мълнията на Йехова удари злото оръдие на Сатаната? — Въпреки помпозния тон игривата искрица сарказъм в очите ѝ подсказваше, че се шегува. — Да. Спя дълбоко и затова пропуснах представлението. Но не трябва да се шегувам с това. Тъжен край на тъжен живот.
— Защо мислите, че се е качил там?
— Предполагам, че за да напръска със спрей онзи символ върху камбанарията — емблемата на адския огън, или поне така ми казаха.
— Изненадва ли ви, че някой е решил да причини това на църквата ви?
— След почти четирийсет години слушане на изповеди, от които десет като капелан в затвора, никакъв акт на вандализъм не може да ме впечатли. Повече ме тревожи начинът, по който хитрите надути мошеници като Сайлъс Гант използват всичко това за собствените си цели.
— Ами възкресението на Тейт, след като са го обявили за мъртъв? Това впечатли ли ви?
— Ако беше за първи път, може би щеше.
— Моля?
— Били има тъмна история. Нездрави връзки, за които имаше всякакви гнусни слухове, които не смятам да обсъждам. Все пак сигурно вече знаете, че баща му беше осъден, защото застреля Били и го вкара в това, което наричат вегетативна кома. Два дни по-късно той отворил очи и попитал къде е и защо, по дяволите, са го закачили за всички тези проклети апарати. Лекарите не можаха да го обяснят. Нарекоха го чудо.
— И сега се случва още едно.
— „Чудо“ не е точно определение. За малко да ме изключат от семинарията, защото твърдях, че тази дума няма никакво реално значение.
— Как бихте нарекли последното му съживяване?
— Предвид последвалите събития бих го нарекла нещастие. — Тя замълча, като се загледа към празната камина. — Разбрах, че имате доказателства, които го свързват с убийството на брат ми.
— Това изненадва ли ви?
Хилда Ръсел премести поглед от камината към един от прозорците, гледащи към цветната градина.
— Били винаги е бил неуравновесен. Предсказуемо непредсказуем. Почти със сигурност страда от липса на самоконтрол, както и редица други психични разстройства. Невероятно е, че оцеля толкова дълго. Но убийство? — Поклати глава. — Не бих казала, че е способен на такова нещо. Особено да убие Мери Кейн. Всички я обичаха. Дори Били, мисля.
— Но ако го е разпознала в нощта на убийството на Ангъс… инстинктът за самосъхранение може да бъде силен мотив.
— Да. Знам.
— Казаха ми, че в миналото е имало обвинения за изчезването на хора, които са били замесени в конфликти с Ангъс.
Хилда Ръсел се втренчи в някаква точка в градината.
— Тези обвинения изненадват ли ви?
Тя въздъхна.
— „Изненада“, както и „чудо“, е твърде често използвана дума.
— Смятате ли тези обвинения за правдоподобни?
— Мисля, че този, за когото се говореше, че е изчезнал, наистина е изчезнал. Защо е изчезнал, това е друг въпрос. Дали Ангъс е имал пръст в тази работа? Нямам причина да мисля, че е така.
Това, помисли си Гърни, далеч не беше всеотдайна защита на невинността на брат ѝ. Канеше се да зададе въпрос в тази посока, но тя го изпревари: