— Била е на площада, когато Тейт е паднал от покрива?
— Очевидно. Не я видях, но това не значи нищо. Беше доста безумно. Може би е дошла да го види как пръска оная глупост на камбанарията.
— Добре, дай да видя съобщението до Аспърн.
То беше по-кратко, но и по-интригуващо. Само едно съобщение без отговор.
Тейт: мъртвецът има план
голям кяр за теб
фасулска работа
ще се видим тая нощ
не стреляй
хаха
Гърни прочете и това съобщение три пъти. Първата му реакция беше да отиде да говори с Аспърн за това, защото той току-що бе отрекъл да е получавал съобщения от Тейт. После си помисли за едно възможно невинно обяснение. Аспърн можеше да е помислил, че странното съобщение е изпратено на грешен номер, и да не му е обърнал внимание. Или може би наистина беше изпратено до грешен номер. Във всеки случай нямаше доказателства, че е излъгал.
Гърни сподели тези мисли с Морган и добави:
— Предполагаемият адресат на съобщението не е сигурен, но съдържанието показва наличието на съучастник. Или поне на предполагаем съучастник.
Морган кимна.
— Някой, когото Тейт познава достатъчно добре, за да се подпише само с инициала си.
— Някой — каза Гърни, — който има телефонен номер, подобен на този на Аспърн, ако приемем, че Тейт е сбъркал една или две цифри.
Докато Морган мислеше за това, телефонът му звънна. Той погледна дисплея.
— Гарет Монтел, съдебният юрист на управлението. Ще се срещне с Хилда Ръсел, за да обсъдят документите по наследството на брат ѝ. Трябва да говоря с него.
— Добре. Искам да се върна при Аспърн да видя какво ще каже, а после ще говоря с Кърсън. Може ли да взема тези копия?
Морган кимна и отговори на обаждането на Монтел.
Гърни се отправи към съседната врата на кметството. Когато се качваше по стъпалата на верандата, почти се сблъска с Аспърн.
Раздразнението на лицето на кмета бързо се смени с хладна усмивка.
— Нещо друго, детектив?
— Един въпрос. Успяхме да възстановим някои от текстовите съобщения на Били Тейт. Това е било изпратено на мобилния ви номер — подаде копието на Аспърн. — Имате ли спомен да сте го получили?
Аспърн погледна листа и сбърчи нос, сякаш съобщението излъчваше неприятна миризма.
— Спомням си, че го видях — каза след дълга пауза, като върна листа на Гърни. — Но нямах представа, че е от Тейт. Реших, че са ми го изпратили по погрешка.
— Обадихте ли се на номера, от който е изпратено, за да попитате?
— Шегувате ли се? Не бих си губил времето с нещо такова. — Аспърн погледна демонстративно своя „Ролекс“. — Надявам се, че ви бях полезен. — Усмихна се хладно и побърза да мине покрай Гърни и после надолу по стълбите на верандата. Качи се от пътническата страна на чакащия го мерцедес, който веднага потегли.
Къщата на Селена Кърсън се намираше в обратната посока от Уотървю Драйв, далеч извън Ларчфийлд — насред местност, която, както бяха обяснили на Гърни, бе със статут на „дива зона“ и човешките поселения бяха ограничени до няколко разпръснати къщи, които са били там преди обявяването ѝ за такава.
„Дива“ беше добро определение, помисли си Гърни, когато чакълестият път го заведе до борова гора, толкова гъста, че не пропускаше почти никаква светлина освен откъслечни проблясъци на небето. Колкото по-навътре навлизаше в това тъмно място, толкова по-тревожно чувство на изолация усещаше.
Замисли се доколко тревогата му се дължи на мислите за магьосничество и сатанизъм и на посланието, написано с кръв на стената в къщите на двете убити жени.
Джипиесът го насочи от чакълестата алея по още по-лош черен път, който завършваше след малко повече от километър пред висока ограда от черно желязо — с проход, твърде тесен за кола.
Всеки вертикален кол на оградата завършваше с черен връх на копие, като асо пика. Зад прохода започваше каменна пътека, водеща през неподдържана ливада до сива триетажна готическа сграда от викторианската епоха.
Гърни изгаси мотора. Ято врани излетяха от тревата и накацаха по върховете на боровете. Той извади копие от текстовите съобщения на Тейт и Кърсън и отново ги прочете, търсейки вдъхновение за най-добрия начин да говори със Селена.
Докато мислеше за това, усети някакво движение пред себе си. На отвора в оградата се показа бледа жена с лъскав черен халат. Имаше права черна коса, виолетови очи, черно червило и три сребърни обеци на долната устна. На сребърна верижка на врата ѝ висеше полирана черна камея с образа на рогатия бог на магьосничеството. Ноктите ѝ бяха черни и лъскави. Краката — боси и бледи като лицето ѝ. Тъканта на халата обгръщаше контурите на тялото ѝ така, сякаш отдолу не носеше нищо друго.