— Какво беше това?
В гласа ѝ се чу страх. Тонът ѝ съвсем го събуди.
Дълго време не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра в гъсталака. Изведнъж пронизителен вой го накара да застине. Гърни познаваше воя и джафкането на койотите, но този беше по-остър и заглъхна в подобие на налудничав смях. Това не беше обикновен койот, а най-близките вълци, дори и да можеха да издават такива звуци, живееха на сто и петдесет километра оттук, в северната част на Адирондакс.
Гърни стана и взе мощното фенерче, което държеше на нощното шкафче.
Мадлин седна в леглото.
— Мисля, че дойде от ливадата.
Гърни имаше нормален слух, но нейният беше феноменален и той се бе научил да му се доверява. Приближи се до онази страна на къщата, която гледаше към ливадата, плевнята и езерото. Лунната светлина, проникваща през облаците, беше достатъчна, за да различи откритите части на местността. Не видя нищо да се движи. Изкушаваше се да светне с фенерчето, за да огледа границата на гората, но реши да не го прави. Преди да издаде присъствието си, искаше да знае с какво си има работа.
След като погледна през прозорците от всички страни на къщата, се върна в спалнята, където Мадлин, тъкмо заключваше прозорците. Гърни си сложи дънки, маратонки и суитшърт, извади деветмилиметровия си пистолет „Берета“ от горното чекмедже на нощното шкафче и го пъхна в джоба на суитшърта.
— Какво правиш? — попита тя.
— Ще изляза да огледам.
— Внимавай!
Гърни излезе от къщата възможно най-тихо и внимателно затвори задната врата зад себе си. Вместо да тръгне по пътеката през пасището, влезе в тясната горичка, разделяща долната от горната ливада, и тръгна надолу към езерото и плевнята. Луната бавно се показа иззад облачната пелена. Под сребърната светлина склонът изглеждаше неестествено тих и Гърни чуваше шума от всяка своя стъпка.
Когато стигна до езерото, черната му повърхност блестеше като сребро. Жабите, които обикновено крякаха по всяко време на нощта, мълчаха. Той изчака минута-две в относителна тъмнина под увисналите клони на една гигантска канадска ела, като бавно обходи с поглед езерото, края на пътя и накрая плевнята.
На широката врата на дървената постройка нещо привлече вниманието му.
Той извади беретата от джоба си и свали предпазителя. Внимателно излезе изпод елата и се приближи до плевнята.
Все още беше на петнайсетина метра от вратата, когато в усилващата се лунна светлина видя нещо, което се беше надявал никога повече да не види.
АЗ СЪМ
ТЪМНИЯТ АНГЕЛ,
КОЙТО ВЪЗКРЪСНА
ОТ МЪРТВИТЕ
Гърни се приближи до вратата и включи фенерчето. Буквите бяха тъмночервени, а видимата им лепкавост показваше, че кръвта е намазана съвсем наскоро.
Плевнята имаше две врати — голяма, която му позволяваше да изкарва трактора, и обикновена входна врата. Той се приближи до втората врата, тихо натисна дръжката, а после я отвори с ритник и освети вътрешността с фенерчето, като държеше беретата в позиция за стрелба.
След като се увери, че нито Тейт, нито някой друг е в плевнята, излезе навън. Затвори вратата, бързо се върна в къщата и се обади в полицейското управление на Ларчфийлд, за да изпратят криминалистите възможно най-скоро. Намираха се извън тяхната юрисдикция, но нямаше смисъл да замесва местната полиция в инцидент, очевидно свързан с разследването на Морган.
34
Сутрешното слънце, което вече се издигаше в безоблачното синьо небе високо над хребета, осветяваше цветовете на старата ябълка до кокошарника и превръщаше капчиците роса върху тревата в ослепителни точки светлина.
С Мадлин седяха на кръглата маса за закуска, всеки — с чаша кафе пред себе си. Той бе отворил френските прозорци, за да пусне сутрешния въздух, а Мадлин ги беше затворила. Почти не говореха, след като той се опита да я убеди да напусне къщата и да отседне у приятелка поне за следващите няколко дни или докато очевидната заплаха не бъде неутрализирана.
Не за първи път в живота им нахлуваше психопат. Всичко, което можеха да си кажат на тази тема, си го бяха казали миналия път. Единственото, което оставаше на Мадлин, беше мрачното примирение със съдбата. От страна на Гърни, чувството за вина, че е позволил това да се случи отново, се редуваше с това, което смяташе за реалистично приемане на особеностите на професията си. Такъв е животът, ако можеше да използва тази разпространена фраза, която му звучеше едновременно мъдро и безсмислено.