Екранът се изпълни с близък план на двама огромни брадати мъже, застанали рамо до рамо пред мраморна гробница. Заговориха един след друг, изричайки всеки по едно изречение, като близнаци, свикнали да завършват мислите си.
— Твърдението, че живите мъртви са измислени същества, е най-голямата лъжа, в която правителството иска да повярваме.
— Както се опитват да ни убедят, че НЛО са просто метеосонди.
— Истината е, че живите мъртви са истински като вас и мен.
— Колкото е истински и Били Тейт. И също толкова трудни за убиване.
— Не можете да убиете зомби, ако не знаете как се прави.
— По-вероятно е то да убие вас.
— Деветдесет и девет процента по-вероятно.
— Повечето хора дори не знаят откъде идват зомбитата.
— Защото не виждат как се случва.
— Не виждат мълнията, която предизвиква това.
— А това се случва най-вече в гробищата.
— Когато мълния удари гроб или гробница.
— И съживи мъртвеца.
— Това е живот, който черпи сила от отнемането на чужд живот.
— Колкото повече убиват, толкова по-силни стават.
— Като Били Тейт, те убиват, за да останат живи.
— Но ние знаем тяхната слабост.
— Можем да ги върнем в ада, където са били, преди да възкръснат.
— С огън се раждат и с огън ще загинат!
— Били Тейт, твоите зомби дни на кръв и злини са преброени!
Камерата се върна върху Казак пред готическата желязна порта.
— Говорим за потенциално смъртоносен сблъсък. Тръпки ме побиват при мисълта за това! За да научите повече за тази страховита битка, гледайте ни довечера в десет. В „Престъпления отвъд разума“. По РАМ ТВ.
Гърни изведнъж осъзна на какво му напомня тонът на Казак — на коментатор на кеч шоу. Журналистът изчезна и на черния екран се появи синьо лого:
Гърни затвори лаптопа, мислейки дали има граница на пазара на безумни, плашещи измислици, и отново се върна към суровата реалност, че плевнята му бе посетена от вероятен убиец.
Макар че едва ли някой бе видял колата, оставила следите от гуми в имота му, реши, че би било небрежно, ако не провери. Покрай трикилометровия чакълест път, водещ от щатското шосе до плевнята му, имаше само още две други къщи. Едната беше едноетажен фургон, бившата морава около който бе обрасла с бурени и бодливи храсти.
Откакто Гърни живееше в края на пътя, това жилище ту имаше обитатели, ту пустееше и той не знаеше какво е положението сега. Дървената къща в долния край на пътя обаче се радваше на неочакван ренесанс като обиталище за градски хипстъри, които намираха надвисналите над покрива канадски ели, наклонената веранда, паянтовата селскостопанска постройка, собствения извор и липсата на електричество за очарователни, а честите серенади на койотите за вълнуващ бонус. Или поне така твърдеше една приятелка на Мадлин, брокерка на недвижими имоти.
Гърни се качи в колата и потегли надолу по пътя. Първо спря до разпадащия се фургон. Внимателно се провря през гъсталака от бодливи храсти, спря пред избледнялата входна врата и почука, с което предизвика яростен кучешки лай от другата страна. Мъжки глас извика няколко пъти: „Млъкни!“, преди лаенето да спре.
Мъжът, който отвори вратата, носеше само бели боксерки и черни чорапи. Оредялата коса на главата му беше толкова черна, колкото чорапите. Гъстото окосмяване на гърдите и краката му и тридневната четина на лицето му бяха прошарени с бели косми. Държеше кафява бирена бутилка за гърлото по такъв начин, като че ли се готвеше да я използва като палка.
Гърни зае подходяща поза, усмихна се любезно, представи се и добави:
— Аз съм вашият съсед нагоре по пътя.
— Старата ферма на Макдермот — каза мъжът с тон, намекващ, че поставя под въпрос правото на който и да било друг собственик да живее там.
— Точно така — отговори с равен глас Гърни.
— Детективът, а?
— Пенсиониран детектив.
Мъжът хвана бирената бутилка по-удобно, надигна я и отпи бавно, без да сваля очи от Гърни.
— Значи си детектив. Какво ще направиш с крадеца?
— Какво е откраднато?
— Оборският ми тор. Изчезна, сякаш никога не го е имало.
— Може да съобщите в полицейското управление на Уолнът Кросинг.