— Казах два пъти на Дарил Лемойн, което е все едно да говориш на мармот.
— Някой живее ли тук с вас?
— В момента не. Синът ми, Емет, е в затвора.
— Така ли?
— Приятелката му го прати там. Твърди, че ѝ избил зъбите. Ама те опадаха от злоупотреба с мет, не от Емет.
— Може ли да ви попитам нещо? В колко часа се събудихте тази сутрин?
Мъжът тръсна глава.
— Защо те интересува?
— Искам да разбера дали сте видели кола, която е минала оттук тази сутрин преди изгрев-слънце.
— Не мога да кажа. И на теб ли ти откраднаха нещо?
Гърни завърши разговора, като благодари на мъжа за отделеното време и изрази надежда, че ще му върнат тора. Върна се през тръните, качи се в колата и продължи още около километър и половина по пътя.
Спря зад бял джип „Ауди“ с двойна велосипедна стойка на покрива. Колата беше паркирана върху петно, постлано с борови иглички в началото на пътеката към дървената къщичка, сгушена в горичка от канадски ели.
Гърни тръгна натам. Когато стигна до къщата, видя двама младежи — мъж и жена, облечени в резедави колоездачни трика, които седяха на плетени столове на верандата. Косата на жената беше артистично разрошена. Тази на мъжа бе събрана в кок върху главата му като на самурай. До тях имаше кофа с вода и миеха някакви листа. Погледнаха Гърни — жената с усмивка, мъжът с тревога.
— Здравейте — каза тя, като махна няколко кичура коса от лицето си.
— Див лук? — попита Гърни, след като разпозна мокрото растение в ръката ѝ.
— Не е ли невероятно? Карахме колелета през гората и открихме, че целият склон на хълма е обрасъл с него. Знаете ли колко струва в Бруклин? Наблизо ли живеете?
— Горе, на края на пътя. Казвам се Дейв Гърни.
— Аз съм Клоуи. Това е Джейк. Постоянно ли живеете тук?
Той се засмя.
— Да, през цялото време.
— Сега тук е прекрасно, съвършената пролет, а въздухът, боже мой, каква благодат. Но не мога да си представя тези планини през февруари. Пада ли много сняг?
— Доста. Зимите могат да са интересни.
— Леле. Представям си.
Колкото по-радушно говореше жената, толкова по-навъсен изглеждаше Джейк. Гърни реши, че е време да говори по същество.
— Имам един въпрос — за трафика тази сутрин. Някой от вас беше ли буден преди зазоряване?
Двамата се спогледаха.
— Всъщност и двамата бяхме будни — каза тя вече малко по-предпазливо.
Гърни извади портфейла си и им показа служебната си карта от полицията на Ларчфийлд.
— Работя за полицията и трябва да разберем дали между четири и шест тази сутрин по пътя е минала кола.
Джейк заговори:
— Има ли някакъв проблем?
В очите му личеше тревога, а в гласа му — раздразнение, сякаш подозираше, че агентката за недвижими имоти, от която са наели къщата, е скрила нещо от тях.
— Нищо, за което да се тревожите. Просто трябва да знаем дали някой е минал по пътя днес преди зазоряване.
Те отново се спогледаха.
Джейк неохотно кимна.
— Мина една кола. Видяхме я, когато си тръгваше.
— Тук, пред къщата, ли бяхте?
— Там, до колата ни. Край пътя.
— По кое време беше това?
— Трябва да е било около 5:30.
— Трябва?
— В пет часа се срещнахме с един инструктор на Уилоумок Крийк.
— Риболов на муха?
Той кимна.
— Джейк падна в потока — каза Клоуи със злорада усмивка.
— Значи днес в 5:30 сутринта сте видели автомобил. Спомняте ли си марката, модела, цвета, стила, нещо по-конкретно?
— Движеше се много тихо — отговори Клоуи.
— Сигурен съм, че беше беемве — намеси се Джейк. — Изглеждаше като петица.
— Забелязахте ли цвета?
— Беше твърде тъмно, за да съм сигурен. Но беше черно или тъмносиньо.
Гърни знаеше, че няма как да са различили точния цвят на лунната светлина. Искаше само да се увери, че мъжът не си „спомня“ повече от това, което би могло да се види. Знаеше безброй разследвания, които са се провалили, защото свидетелите са си „спомнили“ несъществуващи подробности.
В този случай Джейк мина теста за достоверност.
— Спомняте ли си дали обърнахте внимание на номера?
Джейк поклати глава.
— Сега, когато споменахте, мисля, че може би крушката на номера беше изключена.
— Добре. Забелязахте ли нещо друго?
Джейк отново понечи да поклати глава, но спря.
— О, да. Както каза Клоуи, колата беше много тиха.
— Тиха?
— Не издаваше никакво бръмчене. Може би беше хибрид.
Когато се прибра пак вкъщи, Гърни влезе в кабинета и погледна телефона си. Имаше съобщения от Мадлин, Морган и Хардуик. Първо изслуша съобщението на Мадлин.