— Ами… — доктор Брюър не можеше да скрие раздразнението си от изненадващото посещение на господин Мартинес. Той се намръщи и се опита да му препречи пътя към стълбите за мазето.
Поне на Маргарет така й се стори, докато тихо наблюдаваше, застанала до брат си.
Господин Мартинес мина покрай доктор Брюър и дръпна вратата на мазето.
— Здравейте, деца! — господин Мартинес махна на двамата и повдигна куфарчето си така, сякаш тежеше два тона.
Баща им изглеждаше изненадан да ги види там.
— Изядохте ли си обяда, деца?
— Аха, беше доста добър — излъга Кейси. Отговорът като че ли зарадва доктор Брюър. Нагласяйки бейзболната си шапка, той последва Мартинес в мазето, внимателно затвори вратата зад себе си, след което и я заключи.
— Може би господин Мартинес ще върне татко на работа — каза Кейси, докато вървеше обратно към кухнята. Той отвори хладилника, за да потърси нещо за ядене.
— Не ставай глупав — каза Маргарет и се протегна над него, за да извади кутия с яйчена салата. — Ако татко наистина отглежда растения, които са полуживотни, той ще стане известен. Няма да има нужда от работа.
— Аха, предполагам — замислено каза Кейси. — Само това ли имаме? Яйчена салата?
— Ще ти направя сандвич — предложи Маргарет.
— Всъщност не съм гладен — отвърна Кейси. — Стана ми лошо от онова зелено нещо. Как мислиш, защо ли искаше да го изядем?
— Не знам — каза Маргарет. Тя сложи ръка на кокалестото рамо на Кейси. — Наистина съм уплашена, Кейси. Искам мама да си е тук.
— Аз също — тихо каза той.
Маргарет върна яйчената салата в хладилника. Затвори вратата и допря горещото си чело в нея.
— Кейси…
— Какво?
— Мислиш ли, че татко ни казва истината?
— За какво?
— За всичко.
— Не знам — каза Кейси, поклащайки глава. После физиономията му внезапно се промени. — Има един начин да разберем — каза той с блеснали очи.
— А? Какво имаш предвид? — Маргарет се дръпна от хладилника.
— При първия удобен случай, когато татко не е вкъщи — прошепна Кейси, — да отидем долу в мазето и да видим с какво се занимава.
13
Извадиха късмет на следващия ден следобед, когато баща им излезе от мазето с червена метална кутия с инструменти в ръка.
— Обещах на господин Хенри, съседа, да му помогна да инсталира нова мивка в банята — обясни той, докато със свободната си ръка нагласяше бейзболната си шапка.
— Кога ще се върнеш? — попита Кейси, поглеждайки към Маргарет.
Не го правиш фино, Кейси, помисли си Маргарет и извъртя очи.
— Не би трябвало да отнеме повече от два-три часа — каза доктор Брюър и изчезна през вратата на кухнята.
Те проследиха с поглед как баща им мина напряко през живия плет на задния двор и се насочи към задната врата на господин Хенри.
— Сега или никога — каза Маргарет, хвърляйки към Кейси колеблив поглед. — Мислиш ли, че можем да го направим? — тя натисна вратата. Заключена както винаги.
— Никакъв проблем — каза Кейси, а на лицето му се разля дяволита усмивка. — Донеси кламер. Ще ти покажа на какво ме научи приятелят ми Кевин миналата седмица.
Маргарет намери кламер на бюрото си и му го донесе. Кейси изправи телта и я пъхна в ключалката. След няколко секунди триумфално изтананика и отвори широко вратата.
— Значи вече си изпечен касоразбивач, а? Полезно е човек да познава приятеля ти Кевин — каза Маргарет и поклати глава.
Кейси се ухили и даде знак на сестра си да влезе първа.
— Добре. Да не мислим за това. Просто да го направим — каза Маргарет, събирайки целия си кураж и стъпвайки на площадката пред стълбите.
След няколко секунди двамата бяха в мазето.
Това, че не знаеха какво да очакват долу, не направи задачата им по-малко страшна. Веднага ги блъсна топлият спарен въздух. Маргарет усети, че въздухът беше толкова влажен, така гъст, че кожата й моментално се покри с малки капчици.
Примижавайки на внезапната ярка светлина, двамата спряха на прага на помещението с растенията. Растенията изглеждаха по-високи, по-дебели и повече на брой, отколкото първия път, когато слязоха тук долу.
Дълги силни ластари се спускаха от дебели жълти стъбла. Широки зелени и жълти листа се люлееха и потрепваха, блестейки на бялата светлина. Удряха се едно в друго и се чуваше леко пляскане. Голям домат пльосна на земята.
Изглеждаше така, сякаш всичко блести. Растенията като че ли се привеждаха в очакване. Не стояха неподвижно, а сякаш се протягаха нагоре, напред, сякаш се тресяха от енергия, докато растяха.
Дълги кафяви ластари се спускаха към почвата като обгръщаха стъблата и на други растения. Огромна папрат беше стигнала тавана, правеше лека чупка и се спускаше обратно към земята.