— Но защо? Да не е взривил лабораторията или нещо подобно? — ухили се Кейси. Идеята, че неговият баща може да е взривил огромната научна лаборатория, му допадна.
— Не, не е взривил нищо — каза Маргарет, подръпвайки кичур от тъмната си коса. — Ботаниците работят с растения, нали знаеш. Нямат голям шанс да взривят нещо.
Двамата се разсмяха.
Кейси я последва в малката продълговата сянка, която хвърляше ниската къща в стил ранчо.
— Не съм сигурна какво точно се е случило — продължи Маргарет шепнешком. — Но дочух татко да говори по телефона. Мисля, че говореше с господин Мартинес. Шефът на неговия отдел. Помниш ли го? Дребният тих мъж, който беше на вечеря, когато барбекюто се запали.
Кейси кимна.
— Мартинес ли е уволнил татко?
— Вероятно — прошепна Маргарет. — От това, което дочух, има нещо общо с растения, които татко отглеждал, някакви опити, които не са се получили или нещо подобно.
— Но татко е много умен — настоя Кейси, сякаш Маргарет спореше с него. — Ако опитите са се объркали, той знае как да оправи нещата.
Маргарет повдигна рамене.
— Това е всичко, което знам — каза тя. — Хайде, Кейси. Да влизаме. Умирам от жажда!
Тя изплези език и изстена, за да покаже колко много й се пие вода.
— Ти си отвратителна — каза Кейси. Дръпна мрежестата врата и се шмугна пред нея така че да влезе вътре пръв.
— Кой е отвратителен? — попита госпожа Брюър откъм мивката и се обърна да поздрави и двамата. — Не ми отговаряйте.
Мама изглежда много уморена днес, помисли си Маргарет, като забеляза плетеницата от фини бръчки в ъгълчетата на очите й и първите сиви кичури в кафявата й дълга до раменете коса.
— Мразя тази работа — каза госпожа Брюър и отново се завъртя към мивката.
— Какво правиш? — попита Кейси, докато отваряше хладилника, за да си извади кутийка сок.
— Чистя скариди.
— Гадост! — възкликна Маргарет.
— Благодаря за подкрепата — сухо каза госпожа Брюър. Телефонът звънна. Избърсвайки с кърпа изцапаните си от скаридите ръце, тя се забърза през стаята към телефона.
Маргарет също си взе кутийка сок от хладилника, мушна отгоре една сламка и последва Кейси към антрето. Вратата на мазето, обикновено плътно затворена, когато господин Брюър работеше долу, сега беше леко открехната.
Кейси понечи да я затвори, но се спря.
— Да слезем и да видим какво прави татко — предложи той.
Маргарет изсмука със сламката последните капки сок и смачка празната кутийка.
— Добре.
Знаеше, че не бива да пречат на баща си, но любопитството й беше по-силно. Той работеше там вече четири седмици. Бяха доставени какви ли не интересни уреди, лампи и растения. Повечето дни той прекарваше долу най-малко осем или девет часа. И въобще не им беше показал какво прави.
— Аха. Да отидем — каза Маргарет. Къщата беше и тяхна все пак.
Освен това баща им може би просто чака те да проявят интерес. Може всъщност да се чувства засегнат, че през всичкото това време не са си направили труда да слязат долу.
Тя отвори широко вратата и двамата стъпиха на тясното стълбище.
— Ей, татко — извика развълнувано Кейси. — Татко, може ли да надникнем?
Бяха почти по средата на стълбите, когато баща им се появи най-долу. Изгледа ги ядосано. На флуоресцентната светлина кожата му изглеждаше странно зеленикава. Стискаше дясната си ръка, а капчици кръв падаха на бялата му лабораторна престилка.
— Стойте далече от мазето! — изрева той с глас, какъвто никога не бяха чували.
Двете деца се свиха изненадани, че баща им крещи така. Обикновено той беше благ и кротък.
— Стойте далече от мазето! — повтори той, стиснал кървящата си ръка. — Да не сте посмели да слезете тук долу, предупреждавам ви!
2
— Добре. Всичко е опаковано — каза госпожа Брюър и пусна куфарите, които глухо тупнаха във входното антре. Тя надникна в дневната, където телевизорът гърмеше. — Дали може за минута да спрете да гледате телевизия и да кажете довиждане на майка си?
Кейси натисна копчето на дистанционното и екранът угасна. Двамата с Маргарет безропотно излязоха в антрето, за да прегърнат майка си.
Приятелката на Маргарет — Даян Манинг, която живееше точно зад ъгъла, ги последва в антрето.
— Колко време ще Ви няма, госпожо Брюър? — попита тя, загледана в двата издути куфара.
— Не знам — отвърна госпожа Брюър някак си малко нервно. — Сестра ми е приета в болница в Туксън тази сутрин. Мисля, че ще остана, докато се прибере у дома.
— Е, ще се радвам да наглеждам Кейси и Маргарет, докато Ви няма — пошегува се Даян.
— Я, стига! — каза Маргарет и извъртя очи. — Аз съм по-голяма от теб, Даян.