— О, страхотно! — възкликна Маргарет толкова зарадвана, че й се прииска да закрещи. Двете с Даян му махнаха и подкараха колелата си нагоре по входната алея.
Толкова съм щастлива, помисли си Маргарет. Толкова е добре мама да си е тук. Да има с кого да си говоря. Да има някой, който може да обясни… за татко.
После двете с Даян разглеждаха някакви стари списания в стаята на Маргарет и послушаха музика, която Маргарет скоро си беше купила. Часът бе малко след три, когато Даян изведнъж се сети, че има допълнителен урок по пиано и вече е закъсняла. Изхвърча бясно от къщата, скочи на колелото си и се провикна:
— Поздрави майка си от мене! — и изчезна по алеята.
Маргарет застана зад къщата, загледана в спускащите се хълмове и се чудеше какво да прави, за да мине по-бързо времето до идването на майка й. Силният бриз, който духаше в различни посоки, охлаждаше лицето й. Реши да вземе книга и да седне под сянката на лавровото дърво в средата на двора.
Обърна се и отвори вратата на кухнята точно когато Кейси дотича.
— Къде са хвърчилата ни? — запита той задъхано.
— Хвърчилата ли? Не знам. Защо? — попита Маргарет. — Ей… — тя го хвана за рамото, за да привлече вниманието му. — Мама се връща. Ще е тук след около час, час и нещо.
— Страхотно! — извика той. — Точно ще има време за хвърчилата. Толкова е ветровито. Хайде! Искаш ли да дойдеш с мен?
— Добре — каза Маргарет. Така времето ще мине по-бързо. Тя се замисли къде бяха сложили хвърчилата. — Не са ли в гаража?
— Не — каза й Кейси. — Сигурен съм. В мазето са — на онези рафтове. Връвта също — той мина покрай нея, за да влезе в къщата. — Ще разбъзикам ключалката и ще вляза да ги взема.
— Ей, Кейси, внимателно долу! — извика тя след него. Той изчезна във входното антре. Маргарет размисли. Не й се искаше Кейси да е сам долу в помещението с растенията. — Чакай — извика тя. — Ще дойда с теб.
Двамата бързо слязоха по стълбите към жаркия спарен въздух и ярката светлина.
Растенията сякаш се накланяха към тях, сякаш се опитваха да ги стигнат, докато минаваха край тях. Маргарет се опита да не им обръща внимание. Вървеше точно зад Кейси с поглед към високите метални рафтове пред тях.
Рафтовете бяха дълбоки и пълни със стари непотребни играчки, игри и спортни принадлежности, палатка и вехти спални чували. Кейси стигна пръв и започна да рови по долните рафтове.
— Знам, че са тук някъде — каза той.
— Аха. Спомням си, че ги сложихме тук — каза Маргарет, преглеждайки горните рафтове.
Седнал на колене, Кейси започна да изважда кутии от най-долния рафт. Внезапно спря.
— Леле, Маргарет!
— А? — тя направи крачка назад. — Какво има?
— Виж това! — каза тихо Кейси. Той бръкна към дъното на рафта и се изправи с нещо, свито на топка в ръцете му.
Маргарет видя, че държи чифт черни обувки. И панталон.
Син панталон.
Лицето на Кейси изведнъж пребледня, чертите му се изостриха. Пусна обувките на пода, разгърна панталона и го опъна пред себе си.
— Ей, погледни в задния джоб — каза Маргарет, като сочеше с пръст.
Кейси бръкна в задния джоб и извади черен кожен портфейл.
— Не мога да повярвам — каза Маргарет. Ръцете на Кейси трепереха, докато отваряше портфейла, за да провери какво има вътре. Извади зелената карта на „Америкън Експрес“ и прочете името, изписано на нея.
— На господин Мартинес е — каза той, преглъщайки тежко. Вдигна поглед към Маргарет.
— Тези неща са на господин Мартинес.
17
— Татко ни излъга — каза Кейси, втренчен ужасено в портфейла, който държеше в ръцете си. — Господин Мартинес може да си е тръгнал без сако. Но не би тръгнал без панталони и обувки.
— Но… какво е станало с него? — попита Маргарет, усещайки, че й призлява.
Кейси затвори портфейла. Поклати тъжно с глава и не каза нищо.
В средата на помещението едно растение сякаш изпъшка и звукът стресна двете деца.
— Татко ни излъга — повтори Кейси, загледан в панталоните и обувките на пода. — Татко ни излъга.
— Какво да правим? — извика Маргарет. В гласа й звучеше паника и отчаяние. — Трябва да кажем на някого какво става тук. Но на кого?
Растението изпъшка отново. Ластари полазиха по земята. Листа изпляскаха нежно и влажно едно в друго.
А после откъм шкафа за материали, който се намираше до рафтовете, отново се чу думкане.
Маргарет погледна към Кейси.
— Това думкане… от какво ли е?
Двамата се заслушаха в непоследователните удари. Глухо стенание откъм шкафа бе последвано от по-силно — и двете жални, и двете като че ли човешки.
— Мисля, че вътре има някой! — възкликна Маргарет.