— Какво да правя?
Госпожа Брюър безпомощно повдигна рамене.
— Не… не знам.
— Принцесо, не го прави — каза кротко гологлавият доктор Брюър и погледна Маргарет право в очите.
Той ми каза „Принцесо“, осъзна Маргарет.
Другият никога не го беше казвал. Дали това не означава, че истинският ми баща е този от шкафа?
— Маргарет, дай ми брадвата! — онзи с шапката посегна да я вземе.
Маргарет отстъпи и отново завъртя брадвата.
— Назад! И двамата — назад! — предупреди тя.
— Предупреждавам те — каза доктор Брюър с шапката. — Той е опасен! Послушай ме, Маргарет!
— Назад! — повтори тя, като отчаяно се опита да измисли какво да прави.
Кой е истинският ми баща?
Кой от двамата? Кой? Кой?
Очите й се стрелкаха от единия към другия. Забеляза, че и двамата бяха с бинтована ръка и й хрумна нещо.
— Кейси, на стената ей там има нож — каза тя, като продължаваше да държи здраво брадвата. — Бързо ми го донеси!
Кейси безропотно хукна към стената. Отне му малко време да открие ножа между другите инструменти, които висяха там. Повдигна се на пръсти и го дръпна, а после се затича обратно към Маргарет.
Маргарет отпусна брадвата надолу и взе дългия нож от Кейси.
— Маргарет, дай ми брадвата! — нетърпеливо настоя мъжът с бейзболната шапка.
— Маргарет, какво правиш? — попита мъжът от шкафа и внезапно на лицето му се изписа страх.
— Хрумна ми нещо — каза Маргарет с известно колебание.
Пое дълбоко дъх.
После пристъпи към човека от шкафа и прободе ръката му с острието на ножа.
21
— Оу! — извика той, когато ножът поряза кожата му.
Маргарет дръпна ножа, който бе направил малък срез.
От раната потече тънка струйка червена кръв.
— Той е истинският ни баща — каза Маргарет на Кейси, въздъхвайки облекчено. — Ето, татко! — тя му подаде брадвата.
— Маргарет, бъркаш! — човекът с бейзболната шапка извика уплашен. — Той те изигра! Той те изигра!
Гологлавият доктор Брюър реагира бързо. Вдигна брадвата, направи три крачки, изви се назад и замахна с цялата си сила.
Доктор Брюър с шапката отвори широко уста и извика уплашено. Викът заглъхна, защото брадвата лесно разряза тялото му на две.
От раната потече гъста зеленикава течност. Докато падаше, мъжът зяпна от почуда и ужас. Маргарет видя, че тялото му всъщност е стъбло. Той нямаше кости, нямаше човешки органи.
Тялото му тупна на пода. Около него се събра локва зелена течност.
— Принцесо, добре ли си? — извика доктор Брюър и захвърли брадвата настрани. — Ти направи вярното предположение!
— Не беше предположение — каза Маргарет, потъвайки в прегръдката му. — Спомних си зелената кръв, която видях. Късно една нощ. Единият от вас беше в банята, а от ръката му течеше зелена кръв. Знаех, че истинският ми баща има червена кръв.
— Всичко е наред! — извика госпожа Брюър, хвърляйки се в прегръдката на мъжа си. — Добре сме! Добре сме!
Четиримата се прегърнаха силно развълнувани.
— Трябва да направим още нещо — каза баща им, прегърнал двете деца. — Да извадим господин Мартинес от шкафа.
Докато стана време за вечеря нещата бяха върнати в обичайното им състояние.
Най-сетне бяха успели да поздравят майка си с добре дошла и се бяха опитали да й разкажат за всичко случило се докато я нямаше.
Господин Мартинес бе изваден от шкафа почти без дрехи. Двамата с доктор Брюър говориха надълго и нашироко за случилото се и за работата на доктор Брюър.
Господин Мартинес бе напълно шашнат от постиженията на доктор Брюър и много добре разбираше, че са исторически.
— Може би ти трябва по-добре организирана лаборатория на територията на института. Ще убедя членовете на Съвета да те върнат в екипа — каза Мартинес. По този начин той покани баща им да се върне на работа.
След като господин Мартинес бе откаран вкъщи, доктор Брюър изчезна в мазето за около час. Върна се мрачен и уморен.
— Унищожих повечето от растенията — обясни той и потъна във фотьойла. — Трябваше да го направя. Те страдаха. По-късно ще унищожа и останалите.
— Всичките растения? — попита госпожа Брюър.
— Ами… има няколко нормални, които ще посадя в двора — отвърна той и поклати тъжно глава. — Само няколко.
По време на вечерята той най-сетне събра сили да обясни на Маргарет, Кейси и госпожа Брюър какво се беше случило долу в мазето.
— Исках да създам суперрастение — каза той — по електронен път с помощта на части от ДНК от други растения. Тогава случайно порязах ръката си на едно стъкло. Без да разбера моята кръв се беше смесила с молекулите на растението, което използвах. Когато се върнах при машината, моите молекули се бяха съединили с молекулите на растението и се оказа, че имам нещо, което е получовек-полурастение.