Бързо.
Знаеш, че татко никога не говори дълго със съседите.
Изглежда само господин Хенри говори. Може би моли татко за услуга, помисли си Маргарет. Господин Хенри не го биваше много — не беше сръчен като доктор Брюър. Така че все молеше бащата на Маргарет да отиде и да помогне за поправката или инсталирането на нещо.
Баща й сега кимаше със стисната усмивка.
Бързо, Кейси.
Връщай се обратно. Къде си?
Все още с ръка над очите си, доктор Брюър бързо махна на господин Хенри. После двамата мъже се завъртяха и всеки бързо тръгна към къщата си.
Бързо, Кейси.
Кейси, той идва! Бързо! Маргарет го подканяше наум.
Не е нужно толкова много време, за да вземеш една тениска от пода и да изтичаш нагоре по стълбите.
Не би трябвало да отнеме толкова много време.
Сега баща й вече беше на пътеката към вратата. Видя я на прага и й махна с ръка.
Маргарет отвърна с махване и погледна назад към вратата на мазето.
— Кейси, къде си? — извика тя силно. Никакъв отговор.
Никакъв звук откъм мазето. Изобщо никакъв звук. Доктор Брюър спря за малко отвън, за да погледне розовите храсти в края на пътеката.
— Кейси? — извика Маргарет. Отново никакъв отговор.
— Кейси, побързай!
Тишина.
Баща й се беше навел и правеше нещо на почвата под розовите храсти.
Усещайки ужаса, който обзема цялото й тяло, Маргарет разбра, че няма избор.
Трябваше да слезе по стълбите и да види защо Кейси се бави.
6
Кейси се затича надолу по стълбите, като се облягаше на металния парапет, за да може да прескача по две стъпала наведнъж. Приземи се тежко на циментовия под и се стрелна към ярката бяла светлина на помещението с растенията.
Спря се само за миг на прага, докато очите му свикнат с по-ярката светлина. Пое дълбоко въздух, вдишвайки влагата, и затаи дъх. Беше толкова горещо тук, толкова лепкаво. Засърбя го гърбът. По врата му полазиха тръпки.
Джунглата от растения стоеше под ярката бяла светлина сякаш цялата в слух.
Той видя тениската си, смачкана на пода на около метър от високо дърво с много листа. Дървото като че ли се накланяше към тениската, дългите му ластари висяха свободно край стъблото и леко се бяха подбили върху почвата.
Кейси направи плаха крачка напред.
Защо толкова се страхувам, чудеше се той.
Това е просто стая, пълна със странни растения.
Защо ми се струва, че ме наблюдават? Че ме очакват?
Той се упрекна, че толкова се страхува и направи още няколко стъпки към смачканата на пода тениска.
Ей, почакай.
Дишането.
Ето го отново.
Равномерно дишане. Немного силно. Но също и немного слабо.
Кой ли можеше да диша така? Какво ли можеше да диша така?
Голямото дърво ли дишаше?
Кейси гледаше втренчено тениската си на пода. Беше толкова близо. Какво ли го спираше да я грабне и да хукне обратно нагоре по стълбите? Какво ли го спираше?
Направи още една крачка напред. После още една.
Дали дишането става по-силно?
Той подскочи, стреснат от внезапно глухо изпъшкване откъм големия шкаф край стената.
Прозвуча сякаш беше на човек, сякаш там вътре някой стенеше от болка.
— Кейси, къде си?
Гласът на Маргарет звучеше толкова отдалеч, въпреки че тя беше горе на стълбата.
— Добре съм засега — извика й той. Гласът му обаче излезе като шепот. Тя вероятно нямаше да го чуе.
Той направи още една крачка. И още една.
Тениската вече беше на около три метра.
Бързо стрелване. Бързо стрелване и той щеше да я стигне.
Още едно глухо стенание от шкафа. Изглежда някое растение пъшкаше. Високата папрат внезапно клюмна, потрепвайки с листа.
— Кейси? — той чуваше как сестра му го вика притеснено откъм стълбите. — Кейси, побързай!
Опитвам се, мислеше си той. Опитвам се да бързам.
Какво ли го задържаше?
Още едно слабо изстенване — този път от другата страна на помещението.
Той направи още две крачки, а после приклекна с опънати пред себе си ръце.
Тениската беше почти на ръка разстояние.
Чу пъшкане, после отново дишане.
Повдигна очи към високото дърво. Дългите му подобни на въжета ластари се бяха напрегнали. Бяха се втвърдили. Или така му се струваше?
Не.
Преди висяха свободно. Сега бяха изопнати. Готови.
Готови да го сграбчат?
— Кейси, побързай! — извика Маргарет, а гласът й прозвуча сякаш още по-отдалеч.
Той не отговори. Беше се съсредоточил върху тениската. Само на метър от него. Само на метър. Само на половин метър.
Растението отново простена.
— Кейси? Кейси?
Листата на цялото дърво потръпнаха. Само на половин метър от него. Почти стигаше.
— Кейси? Добре ли си? Отговори ми! Той сграбчи тениската.