— Как отпътува мама, всичко наред ли беше? — попита Маргарет.
Той кимна:
— Така мисля — отвърна той, навличайки престилката през главата си.
— Надявам се леля Елианор да е добре — каза Маргарет.
Отговорът на доктор Брюър прозвуча глухо, докато той нагласяваше престилката и стягаше колана.
— До скоро — каза той и изчезна в антрето. Двамата чуха, че затваря вратата на мазето зад себе си.
— Предполагам, че няма да ни накаже за това, дето ходихме долу — каза Маргарет, облягайки се на масата и подпирайки брадичката си с ръце.
— Предполагам, че няма — каза Кейси. — Той наистина се държи… странно.
— Може да е притеснен, че мама замина — каза Маргарет. Тя се изправи на стола и бутна Кейси. — Хайде, ставай! Имам доста работа!
— Не мога да повярвам, че растението ме сграбчи — каза замислено Кейси без въобще да се помръдне. — Не е нужно да ме буташ! — той се запъна, но се изправи на крака и се отмести от пътя на Маргарет. — Ще сънувам кошмари довечера — каза тъжно той.
— Просто не мисли за мазето — посъветва го Маргарет. Това е наистина безполезен съвет, каза си сама на себе си. Но какво друго можеше да каже?
Качи се в стаята си, мислейки колко много й липсва майка й. После в главата й отново изплува сцената в мазето, когато Кейси се опитваше да се измъкне от огромните ластари на увивното растение.
Полазиха я тръпки. Тя взе учебника си и се хвърли по корем на леглото, за да чете.
Думите на страницата обаче се размазваха, а пъшкащите дишащи растения продължаваха да изплуват пред погледа й.
Поне не сме наказани, че слязохме долу, помисли си тя.
Поне този път татко не крещя и не ни изплаши.
И в крайна сметка татко обеща скоро да ни заведе долу и да ни обясни върху какво работи.
Тази мисъл накара Маргарет да се почувства по-добре.
Тя се чувстваше по-добре до следващата сутрин, когато се събуди рано и слезе долу да направи закуска. За нейна изненада баща й вече беше слязъл да работи, вратата на мазето беше плътно затворена и на нея беше поставена ключалка.
Следващата събота следобед Маргарет си беше в стаята, лежеше в горния край на леглото и говореше с майка си по телефона.
— Наистина ми е много мъчно за леля Елианор — каза тя, въртейки бялата жица на телефона около китката си.
— Операцията не мина толкова добре, колкото се очакваше — каза майка й. Звучеше много уморено. — Лекарите казаха, че може да се наложи нова операция. Но първо трябва да възстановят силите й.
— Предполагам това означава, че няма скоро да се върнеш — каза тъжно Маргарет.
Госпожа Брюър се засмя:
— Не ми казвай, че наистина ти липсвам!
— Ами… да — призна си Маргарет. Тя вдигна поглед към прозореца на стаята си. На перваза на прозореца кацнаха две лястовички и така оживено записукаха, че отвлякоха вниманието й и тя не успя да чуе какво казва майка й по пращящата линия от Туксън.
— Как се справя баща ти? — попита госпожа Брюър. — Говорих с него снощи, но той само сумтеше.
— На нас дори не ни сумти! — оплака се Маргарет. Тя запуши ухото си с ръка, за да се отърве от писукането на птиците. — Почти не казва и дума.
— Той работи наистина много — отвърна госпожа Брюър. Маргарет чу в слушалката съобщение по високоговорител. Майка й се обаждаше от телефон в болницата.
— Въобще не излиза от мазето — оплака се Маргарет и това прозвуча малко по-огорчено, отколкото й се искаше.
— Опитите на баща ти са наистина важни за него — каза майка й.
— По-важни от нас? — извика Маргарет. Ядоса се на плачливата нотка в гласа си. Искаше й се да не бе започвала да се оплаква от баща си по телефона. Майка й си имаше достатъчно грижи в болницата. Маргарет разбираше, че не трябва да я кара да се чувства още по-зле.
— Баща ти трябва да докаже много неща — каза госпожа Брюър. — На себе си и на другите. Мисля, че работи толкова много, защото иска да докаже на господин Мартинес и на другите в университета, че сбъркаха като го уволниха. Иска да им покаже, че са направили голяма грешка.
— Но преди го виждахме повече, отколкото откакто си е в къщи през цялото време! — отново се оплака Маргарет.
Тя чу, че майка й припряно въздъхва.
— Маргарет, опитвам се да ти обясня. Достатъчно голяма си да разбереш.
— Съжалявам — каза бързо Маргарет. Реши да смени темата. — Той изведнъж започна да носи бейзболна шапка.
— Кой? Кейси?
— Не, мамо — отвърна Маргарет. — Татко. Носи шапка на „Доджърс“. И никога не я сваля.
— Наистина ли? — в гласа на госпожа Брюър прозвуча голяма изненада.