И аз, зачудена тоя път, забравих да й кажа: „на добър час“. — Какви — помислих си, — какви момчета я искаха, че не ги взе, та на туй лудо-младо на ума уйдисало…
— То, пък Стойко, како Гано, лудей подире й. „Я да ми я дадат сдобром, казвало из онези дни на Савовица Касърката, я ще я открадна. Тя ме обича и аз я обичам, уживели сме си на сърца.“ И не зная какво да правя, сестро; иска го, плачи. Той, та той…
Па помисли, помисли — ех, като да я гледам и сега! — та подхвана: — Пък страх ме е да я дам в чужди, непознати ръце… Зер виждала ли съм ти аз Марулякови… — въздъхна тя и се прекръсти.
Подир някой и други ден стана мяната.
Ех, така й било писано! Сгоди се и се любуват като гълъбчета.
Мина се, не мина месец, па се венчаха. И стори мира Стойко — задоми се Неда.
Баба Гана, като да й задави нещо гласа. Тя замлъкна. Сви още повече набръчкано чело, след малко подхвана:
— … Ех пък и той да би знал, белки не би я оставил, ама где де? Отиде, ще ти кажа — Стойко на градина във Влашко. Остави млада булка на месец ли, на два ли при майка си, при баща си…
Като си замина той, тя си дохожда еднъж-дваж у майчини си първом умислена, повехнала — да не можеш да я познаеш…
… Мъчено й за Стойка, за майка й; ненавикнала на чуждо място още… Тъй сме били и ний. — Мисля си аз, като я виждам. Кога една вечер, гледам, Петковица иде, та чак сълзи й преливат очите.
— Изгоряхме — казва, — отде се взе тоз Стойко?…
— Защо мари, какво, мари Петковице? — питам втрещена аз.
— Ох, како Гано, Маруляците — ревна тя — кой ги е знаял?… Запалиха ни, умориха ми чедото… Дошла си и не иска — казва — вече праг им да пристъпи… Свекър й се напил, та да вземе да я бие…
Тогази както и да е, притаврихме я да си иде. Ама подир месец ли, подир два лиси дойде… Пометнала, даскале, били я, карали я да вдига не знам що си по нивята — пометна…
И оттогава, като се разчама — бре при доктори, бре при бабички, бре при кадъни, — где не ходиха! — нищо не помага. Стойко си дойде пред Димитровден от Влашко. Колкото парици би спитърхало, пропиля ги — ти казвам, — дано й помогне. От нищо помощ не вижда, горката… Линее, от ден на ден все по̀ отслабва.
Та тъй изгуби се и лицето й, и хубостта й, та като и Стойко да й се насити. Зер колко пари потроши момчето подире й? — Омръзна ли му, що стана? — Като я изпи тъй болестта, и той си отзе от нея…
Баба Гана се наведе към огнището, подигна двете главни под гърнето и почна да духа. Облак от дим просълзи очите й.
— Е, че защо гълчи сега баба Петковица? — запитах я аз.
— Абе как да не гълчи? — Стойко си дошъл днес — той нали се главил за ратай в село, — ходил си у бащини си, пък не пристъпил да види жена си… Зер кой знай? — Не му се гледа да се кахъри и той горкия…
Тя се обърна пак към огнището, отхлюпи капака на гърнето и викна: — Тю-ю-ю изврял боба!…
А мен като да нахлу всичката кръв в главата. И аз побързах да изляза.
Подир два дена Неда умря. Цяло село зажали с нейната смърт. Но като че всички бяха в някакво недоумение. Само баба Петковица не преставаше да кълне Стойка до девета рода…
А Стойко?…
Той се скъса да плаче подир носилото… Личеше, че го боли; зле го боли за нещо…
Никому дума не продума. Търпеливо пренасяше клетвите на баба Петковица и като че ли от тях да му ставаше по-леко.
Близо две години, откак бях напуснал Пърчево. Едно лято случи се да минавам през Габрово за Шипка.
Отидох да диря кола. Гледам между кираджиите едно плещясто, ниско, но сухо момче със сбръчкано чело, почерняло лице без брада, без мустаки — кьосерлак; пък облечено ни по градски, ни по селски — някак пъстро. Повзрях се в него и ха — ха да го позная.
— Бай Василе — цикна, като се ухили насреща ми, — ти ли си? Не можеш да ме познаеш.
— Стойко — го изгледах аз, — че ти кираджия ли си бе? — Где да те позная?…
— Хайде, аз ще да те карам, бай Василе: хубаво ща те закарам; нали ме знаеш — подкачи той.
— Добре-добре, колко ще вземеш?
— Ех, какво-що… колкото дадеш… хаде да впрягам ли?
— Че късно бе — погледнах часовника аз, — часа пет. Сега не можеш мина балканът ки…
— Както кажеш, ама хайде до червен бряг. Там е хубаво, бай Василе, сред балкана добре се спи. Щом пренощуваме там, на утре по хладина ще прескочим на Шипка.
И аз, без да му мисля много-много, седнах в писаната му нова каруца; шибна конете той и хайде на Червения бряг.
Четири-пет къщи, сврени всред една живописна дипла в самите поли на балкана, покрай които една бистра балканска река — от Червен бряг…
— Ст-ой — извика протегнато Стойко, като обтегна дизгините на конете. Аз скочих от каруцата и една жена, препасана с вълняна престилка, ме покани на чардака. Стойко възви конете под салкъмите, които се зеленееха срещу хана.