Последните слънчеви лъчи пъпляха по върховете на Старопланинските вишини. Нощна прохлада задуха из гърлото на балкана. Зачу се звънтение, примесено с тропот и бление на стадата, които се спущаха към колибите. Начна да се здрача… Аз седнах, похапнах над кокотливата река и се стъмни.
Изведнъж една сърдечна вита песен се зачу откъм двора. Излязох и гледам: Стойко седнал турски под един салкъм, отпреде му алък с вино и надува ли-надува сладкопойната свирка, като от време на време хвърля по един поглед към посталите си коне, които лакомо хрупат зобта си. Когато се приближих към него, той прекъсна, погледна ме, па изкриви уста, като да се усмихне, и нищо не рече. После се обърна, наля си чаша вино, глътна я и като си избърса устните с нечистата си ръка, помери да каже нещо, ала аз го пресякох: — Защо се не прибереш в Пърчево, бе Стойко?
— В Пърчево ли? — Ех, та няма да отида жив да се заровя там, я?… Тъй ми е по-леко. Днес тука — утре там… Губя се… И минават се неусетно и дни, и месеци…
Мен ми се поиска да го поразпитам за неговия живот с жена му и всичко онова, което бях чул и видял тогава, та издалек-издалек подех: — Ами ти не се ли ожени, бе Стойко?
— Где ти женитба, бай Василе — нали съм вдовец, — па се позамисли и като машинално да повтори: — Вдовец… — па, като се посъвзе и начна: — Не помниш ли смъртта на мойта булка? — Много са умирали, но тя не умря както всички… Ех, бай Василе — въздъхна той, — тежи ми на душа, право тежи…
— Че ти нали я обичаше?
— Обичах я — пое тъжовно той, — обичах я още от дете, гдето се е казало. И как я обичах? — Луд бях за нея!… Та и тя ме обичаше… Бог да я прости, гдето е легнала. Ти барим знаеш, чер ти стоеше у бабини Ганини — съседи бяхте: колко свят върна тя, че мене взе… Хей, боже, като си помисля що беше. Че бях ти заказал, венчахме се и тръгнах за Влашко. Пък нея, где да я оставя? — Като всички хора, оставих я при баща си и при майка си, ама мойте майка и баща не били както всички хора… Да я бият, да я карат да кладе купен. Та… нали знаеш: разчама се и оттогава не видя бял ден…
Той се смълча, сви си веждите, като да правеше някакво усилие над себе и продължи: — Като боледува така, стопи се, изсъхна, на човек не мязаше… че най-подире — тук той понижи нерешително гласа си — да ти кажа правото и аз взех да се загледвам в други жени, зер изстина ми сърце от нея… Тя си отиде у майчини си да лежи, а аз останах вдовец при жива жена… Ама най ми е криво пак като се смисля, като ми се притегне душата — не мога място да си намеря: че не отидох да я видя, кога умираше… Дойдох си в Пърчево, а не отидох… И тя се научила… — Стойко наведе глава, замисли се и повтори: научила се… И какво ли й е било?…
Та оттогава купих тая каруца…
— Де, Арап! — прекъсна си приказката Стойко, скокна и отиде да смирява конете, които се ритаха. — Сто-ой!…