Анри:
— Никой не е без вина. Всички, които принадлежат към буржоазната класа, носят отговорност за неволите в този свят и за упадъка на човешкото общество. Всички те тровят въздуха, дори само защото са от един дол дренки.
Председателят на съда:
— А от какви подбуди се ръководехте, господин обвиняем, когато решихте да хвърлите бомба в кафенето на хотел „Терминюс“?
— Там също седяха такива като тях. Цялата класа трябва да изкупи греховете си и всеки, който е на тяхна страна, който живее като буржоа, който действува и който мисли като тях!
Председателят на съда:
— Но това е много несправедливо становище, не предоставя никакъв шанс на политическия противник.
Анри:
— И те не ни дават шанс. Буржоазията също не прави разлика между анархистите. Вайан бе сам, анархист единак. Не бе член на никоя група, нямаше помощници, никой от нас не знаеше, че подготвя атентат. Сам хвърли бомбата си. Но въпреки това полицията, тоест изпълнителната власт на вашата класа, започна да преследва всички анархисти без разлика. Защо? Какво общо имаха те с Вайан? Деветдесет процента от тях изобщо не знаеха кой е той! И това вие наричате справедливост? Вие започнахте. Прехвърляте отговорността за постъпката на едного върху всички ни. Аз само ви го връщам със същото. Бесехте в Чикаго, сечахте глави в Берлин, убивахте в Херес и стреляхте в Барселона, в Монбрисон и в Париж изпращахте на гилотината, но никога не ще успеете да ликвидирате анархията. Нейните корени са твърде дълбоки. Тя избуя от прогнилото, разлагащо се общество. Тя е навсякъде, не ще успеете да я вкарате в капана, всички ви ще унищожи!
Емил Анри обявява война на буржоазията. Той не съжалява, не се отказал от нито една своя дума, съдът го осъдил на смърт и в края на май той се изкачил към гилотината. Неговите последни думи са пожелание на умиращ и апел към последователите:
— Смелост, приятели, да живее анархията! Анри не е бил размирник-единак. Имал е приятели и другари. Един от тях, Повел, взел присърце пламенния му призив, но не успял в делото. Грабнал направената саморъчно бомба, пъхнал я в джоба и тръгнал към парижката катедрала „Мадлен“ по време, когато бива препълнена. Искал да инсценира демонстративна експлозия, готвел се да разбунтува отново общественото мнение.
Успял обаче да предизвика само сензация. Конструкцията на часовниковия механизъм се оказала несполучлива, зарядът избухнал в джоба на Повел и разпръснал плътта му по стените на божия храм.
През юни италианецът Санто Касерио се подготвял за най-големия удар в живота си. Въоръжил се с кама, отишъл в Лион и там изчакал до двадесет и четвърти. През този ден на колониалното изложение пристигнал президентът на Френската република Сади Карно. Едва ли пролетарият Касерио е знаел програмата на президента, разчитал е по-скоро на случайността и когато научил, че държавният глава се готвел да отиде вечерта на театър, бил убеден, че провидението му подава ръка за помощ.
Скрил се сред любопитните зрители па тротоара, изчакал да се появи по средата на платното кавалерийският ескадрон от бели коне. Когато отминали парадните униформи, затичал се като на състезание, скочил в каретата на президента и с няколко удара с кама го убил. Постъпка на фанатик ли е това или един от сигналите за протест?
Касерио не е типичен представител на анархизма.
Той е бил фантазьор и по всяка вероятност психически разстроен човек. Страдал е от душевна неуравновесеност и за да отреагира на вътрешните противоречия, е избрал пътя на анархията. Навярно случайно.
С постъпката си поставил точка на ерата на анархистичните акции в тогавашна Франция. Временно. Анархизмът обаче не е чисто френско явление. По онова време подобни социални усложнения преживяват и други страни. В цяла Европа се издават книги по теория на анархията, както и помагала как да се направи адска машина от достъпни материали и как да се манипулира с нея. Излизат анархистки списния, като се започне от тези с научен тон и се свърши със съдържащите само пламенни призиви за ликвидирането на прогнилия свят. Анархисткото движение минава през много държавни граници и се разпространява като ерес. Полицията предприема кръстоносен поход срещу него и преди всичко се стреми да вмъкне свои агенти сред редиците на конструкторите на бомбите със закъснител. В някои случаи успешно. Издател на анархисткото списание „Ла революсион сосиал“ бил Серо — доверено лице на полицията. Той успял да провокира акция за разрушаване на паметника на бившия президент Адолф Тиер, като се надявал, че след това веднага ще може да предаде на съда цяла група опасни анархисти. Нямал късмет, те действували с нехайно изработена бомба. Некачественото изделие избухнало вдигнало шум, но паметникът останал невредим.