Въпросът за полицейските агенти анархисти, служещи на двама господари, излиза отново на преден план при обсъждането на някои обстоятелства около атентата, извършен от Вайан. След като бяха издадени мемоарите на полицейския комисар Ернест Рейно и след проучванията на френския историк на анархизма Метрон, изчел полицейските протоколи от онова време, се появява предположението, че терористичната акция на Вайан в Бурбонския дворец е била идея на полицейски провокатор.
Безрезултатното избухване на бомбата, която, общо взето, никому не навредила, казват, не било случайно. Полицията знаела за замисъла на Вайан и му пъхнала в ръцете халосна бомба. След атентата това твърдял един от анархистите — Жако, и тъй като случилото се било позор за полицията, той трябвало да изчезне и да постъпи в психиатрия.
Това предположение се потвърждава и от факта, че полицията, която знаела за подготвяния бомбен атентат, не взела никакви предпазни мерки. Навярно тази тактика е била преднамерена. Не звучи правдоподобно и това, че е изгубила Вайан от погледа си, както впрочем и повечето от известните анархисти, след като го е следяла ден и нощ. Последното донесение на полицейския агент, който е следял Вайан, запазено в делата, е от 7 декември, тоест един ден преди експлозията в Бурбонския дворец. Следователно не е изключено и в този случай, който по-късно става причина за строги полицейски мерки, да е имал пръст някой провокатор, тоест сред атентаторите да е имало анархисти с две лица.
ГРЕШКАТА НА СТУДЕНТА ЗАНД
Подръпнал звънеца на богатска къща на една от манхаймските улици, почакал, докато слугинята му отвори, и без да поздрави, без да се поклони, самоуверено казал:
— Казвам се Хайнрих. Предайте на господин тайния съветник, че бих искал да изразя почитанията си към него. Дойдох от Митау. Възхищавам се от творчеството му.
— Господин тайният съветник сега не приема, но ако бъдете така любезен да дойдете следобед, например около пет, навярно с удоволствие ще ви приеме — отговорила слугинята.
Младежът, представил се под името Хайнрих, се обърнал и безмълвно си тръгнал. Бил на двадесет и две — двадесет и три години, облечен с черен панталон и прилепнало палто, а на главата — барета. Под нея — дълга коса на вълни, каквато носели германските революционери през 1819 година. Облеклото му било чисто, изгладено, макар че бил изминал доста десетки километри пеш. Хайнрих не само имал вид на студент, но и действително следвал теология. Държал се самоуверено като мъж, който знае какво иска, гледал право в очите и имал поведение на син на заможни родители с добро положение.
Отдръпнал се от вратата, замислен закрачил по улицата, до обеда оставало час и половина и затова се отправил нагоре към замъка, отбил се в кръчмата „Цум Вайнберг“ на чаша вино, наобядвал се и тръгнал да се поразходи край Рейн.
Около пет часа следобед отново застанал пред къщата. След като позвънил и слугинята му отворила, бил зарадван от добра вест. Господин тайният съветник, писателят и прочутият драматург Аугуст Фридрих Фердинанд фон Коцебу с удоволствие щял да го приеме.
Изкачил се по стълбите на първия етаж, чул глъчката от голямата компания в партера (навярно уважаемата госпожа ги е поканила на чай в пет) и почакал в скъпо обзаведената приемна. Слугинята излязла, за да съобщи на господаря за посетителя, след миг се появил петдесет и осем годишният майстор на перото Коцебу и със заучена усмивка поздравил посетителя.
— Аз съм Хайнрих и дойдох от Митау — поклонил се младежът, след туй, без да сяда, втренчено се загледал във възрастния, добре облечен господин, направил първата крачка, после следващата, безмълвно приближавал и изведнъж извикал:
— Ако искате да знаете, изобщо не се възхищавам от вас!
Измъкнал изпод палтото дълга кама, нахвърлил се и я забил в левия хълбок на тайния съветник.
— На ти, родоотстъпнико — извикал и забил камата още веднъж.
Домакинът се свлякъл на пода. Младежът се надвесил над него и известно време наблюдавал лицето му.
Дочул стъпки. В стаята влязъл четиригодишният Александър; може би си е помислил, че татко му и чуждият чичко си играят на пода, и поискал също да си поиграе. Може би тъкмо в този момент е разбрал какво всъщност е направил и до какви последици може да доведе неговата постъпка, измъкнал от джоба ловджийския си нож и го забил в гърдите си. Паднал на земята до жертвата си. Това не се харесало на малкия Александър, започнал да плаче, чула го гувернантката, притичала в стаята, след нея дъщерята на Коцебу, Ема, а веднага подир нея прислужникът.