Хайнрих станал, извадил ножа от раната и с окървавено оръжие в ръка тръгнал да излиза от стаята. На вратата се пообърнал, сякаш искал нещо да обясни, но се отказал и бавно заслизал по стълбите, а ужасеният прислужник — след него. Всички, които се били събрали междувременно в салона, направили път на убиеца.
Стигнал до улицата и там се отпуснал в ръцете на хората. През това време съпругата на убития отворила прозореца и започнала да вика за помощ. Хайнрих разбрал, че е дошъл краят. Успял да извади от вътрешния си джоб листа с подготвената прокламация, подал го на прислужника, който безмълвно стоял над него, и със затихващ глас признал престъплението си:
— Аз го извърших. Изменниците трябва да умрат! Все още държал в ръка ловджийския нож. Доближил го и отново го забил в гърдите си.
— Боже господи, благодаря ти за победата! — извикал, без да подозира, че е загубил играта.
Някой извадил ножа от гърдите му, друг повикал полиция, дамите се опитвали да му окажат помощ и с първия файтон, който се оказал подръка, го откарали в болницата.
Цели четиринадесет дни бил в безсъзнание, няколко пъти го оперирали, но накрая все пак лекарите го спасили, за да го екзекутира по-късно палачът. И когато бил в състояние да бъде разпитан, почти тържествено заявил на водещия следствието полицейски комисар:
— Казвам се Карл Лудвиг Занд, студент съм по теология, убих изменника, останалото можете да прочетете в прокламацията ми!
Мислел си, че ще изненада следователя. Всичко вече знаели, проучили били всяка негова крачка преди злодеянието, наизуст знаели биографията му, а и прокламацията, която предал на прислужника, също вече били чели. И дори установили взаимозависимостите довели смирения студент, готов да служи на бога, до това грубо нарушение на най-важната божия заповед. Занд произхожда от семейство с добро положение, неговият баща е съдебен съветник. Израства в буржоазна среда и в охолство, но от малък боледува и заради болестта постъпва по-късно в гимназията, а после и в университета. Интелигентен е, склонен към философствуване, чувствителен чак до истеричност и изключително склонен да се вдъхновява от възвишени идеи.
Отначало се записва в Тюбингенския университет после продължава в Ерланген, а през есенния семестър на 1817 г. слуша лекции в Йена. И именно тук изживява две забележителни събития. Става член и дори учредител на студентския политически буршеншафт и участвува в тържеството в замъка Вартбург, което неволно се превръща в политическа демонстрация.
Германия е разпокъсана, разединена, представителите на отделните държавици се впускат в спорове помежду си. Появява се общият неприятел Наполеон Бонапарт и мнозина чувствуват, че шансът им е в борбата срещу него. Изведнъж споровете са забравени, нацията е единна, възторжена, готова да си доизвоюва суверенитета и независимостта. Дори и вечните съперници Прусия и Австрия намират общ език. Процесът на възраждане се превръща в жизненоважна надежда.
Германците вярват, че след падането на Наполеон тяхната страна ще се обедини и ще бъде суверенна държава, че ще изживее истински ренесанс.
Но нито една от надеждите не се осъществява. Решенията на Виенския конгрес не осигуряват необходимите условия за това. Германия остава разпокъсана на тридесет и осем държави, всяка от които има свое правителство, свой владетел, парична единица и закони.
По време на войната те обещават гаранции за граждански свободи, ново държавно устройство, но след поражението на Наполеон при Ватерло бързо забравят обещанията си. Никой от германските владетели не удържа думата си — дори и пруският крал Фридрих Вилхелм III. Пет пъти той обещава тържествено, че ще даде нова конституция на народа, но в действителност дори и през ум не му минава за нея.
В Германия продължават да господствуват абсолютизмът, прусащината и неограничената власт, изискваща безгранична преданост към владетелите. Установява се режим на грубо потисничество над малкия и безпомощен човек, а наперените магнати пропагандират военщината и насилието като национална цел.
Появяват се глашатаите на култа към национализма, които осъждат всичко негерманско и обявяват останалите народи за врагове. Прусащината настъпва на широк фронт с изключение на една държава — Аугуст Саксонски-Ваймарски удържа думата си. Може би и защото негов уважаван и влиятелен министър е бил Йохан Волфганг Гьоте.