В Порт Кайтума пристигнали в шестнадесет часа. Слезли и помислили, че са попаднали в парна баня. Капки пот се стичали по челата на всички. Значи такъв въздух дишат обитателите на рая?
Никой не ги очаквал. Обикновено никой не обсипва с цветя комисията по разследването. Само на края на гората имало някакъв стар раздрънкан камион с няколко въоръжени мъже. Били пристигнали от Джоунстаун, но съвсем не приличали на официални посрещачи. Само наблюдавали. Погледите им обаче съвсем не били дружелюбни.
Журналистите намерили единственото транспортно средство на летището, също раздрънкан камион. Каросерията му била измърсена от нечистотии. Качили се. За час и половина изминали едва десет километра. Пътят бил лош, камионът подскачал по дълбоките коловози, утъпкани в черната мека почва, напредвал твърде бавно. Когато затъвали в калта, трябвало да слизат и да бутат колата. Черната кал полепвала по обувките им като смола. После се появили първите бараки.
Още от първия миг разиграващото се действие наподобявало любителски, лошо режисиран кич. На площадката пред храма стояли група мъже и жени, облечени с чисти дрехи. Пеели, свирели на китари, усмихвали се, изглеждали безгрижни, сякаш дни наред не са правили нищо друго, освен да берат цветя. От време на време избухвал смях, като че ли някой невидим зад кулисите разправял вицове. Децата с току-що измити косички тичали насам-натам и си играели. Така изглеждало представлението на сцената. Малко по-нататък видели поучителната част на експозицията. Група жени печели хляб, други перяли и простирали прането, мнозина просто седели на слънце и си говорели като във виенско кафене. Възможно ли е някой да седи доброволно на слънце в тропиците?
Изведнъж се появила главната героиня. Дошла да приветствува делегацията.
— Аз съм Марселина Джоунс — казала. — Приветствувам ви сърдечно. Пожелавам ви да се чувствувате като у дома си.
Сенаторът Райън скочил от каросерията на камиона и жената му подала ръка.
— Навярно сте огладнели от дългия път. Моля, заповядайте, масата е сложена.
Банкетът бил тържествен. В дългата барака, покрита с палмови листа, била сложена трапеза навярно за петдесет души. Начело на масата като цар седял Джим Джоунс, а до него съпругата му Марселина.
Наистина поздравил гостите малко въздържано, дори и с адвокатите си не се здрависал кой знае колко сърдечно, но после с широка усмивка почтително ги подканил да седнат. Грег Робинсън гледал богато подредената маса с широко отворени очи. Очаквали да видят концлагер, всички информации, които получили от Джо Холсинджър, били отрицателни, възмутителни. А тук виждат бели покривки, стилни прибори, в средата на масата и до чиниите екзотични цветя, някои от които биха могли да бъдат редки орхидеи. Сенаторът Райън бил също малко шокиран. Обслужване като в Белия дом, усмивка и свинско печено, още една усмивка и зеленчуци, две хубави, макар и малко бледи момичета с големи блестящи очи донесли подноси с пресен пай с манго. Сладкишът ухаел, гостите се нахвърлили лакомо. Накрая кафето.
На малкия подиум в левия ъгъл на помещението оркестър засвирил латиноамериканска самба и се справял нелошо — повечето от музикантите били негри. Наистина потъвали в пот като всички, но свирели темпераментно, сенаторът Райън дори си помислил, че са обърнали преди това няколко чашки ром или две-три бири. След пауза на малката сцена излязъл хор. Мъже и жени пеели местни и американски песни, а когато затананикали известната „Америка дъ бютифул“ (Красива Америко — бел. авт.), всички журналисти заръкопляскали. Само шестима роднини, дошли със сенатора Райън да вземат близките си, все още не вярвали. Имали си своя информация. Нима техните близки ще ги молят да ги измъкнат от ада, ако животът в Джоунстаун протича като в оперета.
Белокоса негърка пеела класически блуз. Грег Робинсън се нахранил и започнал да оглежда обитателите на Джоунстаун, които седели край него на масата. Наглед всичко било нормално. Може би хората били малко уморени или пък недоспали. Ядели и пиели, непрекъснато поглеждали отец Джоунс, но взорът им бил неуверен и подплашен; на отракания репортер, видял и снимал какво ли не, сцената край масата му напомняла за циркова клетка и номер на укротител. Робинсън не знаел защо му се струвало така. Може би защото усмивките им били плакатни или защото очите им пламтели с неестествен блясък, говорели тихо, а помежду си изобщо не разговаряли, или пък защото в тези дрехи изглеждали като селяни на сватба.
Сенаторът Райън станал и почукал по стъклената чаша.
— Бих искал да ви кажа, уважаеми дами и господа, че след няколкото разговора с хората от Джоунстаун стигнах до извода, че някои тукашни хора смятат пребиваването си тук за най-хубавото нещо, което са видели в живота си.