Выбрать главу

На 21 юни 1982 г. разширеният състав на вашингтонския съд освободи атентатора Джон Уорнък Хинкли, защото не отговарял за действията си. Откарват го в болницата „Сейнт Елизабет“ във Вашингтон и го настаняват в отделението на Джон Хауърд. Там трябвало да остане под лекарски надзор дотогава, докато психиатрите решат, че може да се върне сред хората.

Това бе изненада дори и за самия атентатор.

Джон Уорнък Хинкли е роден на 29 май 1955 г. в семейство, за което някои казват, че е с добро материално положение, а други — че е милионерско.

Баща му бе петролен магнат. Отначало е инженер с добра заплата, по-късно шеф и собственик на компанията „Вандърбилт енърджи корпорейшън“. От малък Джон се отличавал от съучениците си. Бил плах, странял от компании, нямал истински приятели, не бил дружил с момиче. Бил саможив. Страдал от разни болести и изпитвал удоволствие от това. Все по-често изпадал в депресия. След като завършил висше образование, станал член на американската националсоциалистическа партия, обожавал Хитлер. Известни са снимките му в кафява нацистка риза с пречупен кръст.

Гледал филма със звездата Джоди Фостър и се влюбил в нея. Научил, че следва в Йейлския университет и се записал там също в курса за писатели. Но никога не бил говорил лично с нея, само й телефонирал. Престанал да посещава лекциите и се върнал у дома. Депресията му се усилвала, през октомври 1980 г. решил да се самоубие. Но нямал толкова смелост. Тогава си купил два револвера и се наканил да убие президента Картър. Полицаите намерили оръжието у него, откарали го в участъка, задържали го, глобили го петдесет долара и след като ги платил, го освободили. После заживял в нереалния свят на фантастичните си представи, родителите му го изпратили на преглед и започнал да се лекува. Мислите му се отличавали с необичайно отношение към Джоди Фостър. Чудно е как родителите му са го оставили да скита из улиците и не са го принудили да продължи лечението си. През пролетта на 1981 г. бил в Ню Йорк и изпаднал в дълбока депресия, на 6 март телефонирал на родителите си и някак объркано поискал да му изпратят пари за път, защото искал да се върне у дома. Баща му се обадил на приятеля си в Ню Йорк, той купил самолетен билет за Денвър и изпратил разстроения Джон на летището. В Денвър го чакал баща му. Но Джон отказал да се върне у дома, затова баща му му платил стая в мотела „Евъргрийн“. И тук не останал задълго. Неговото вътрешно безпокойство го тласкало към пътуване. На 26 март поискал от майка си сто долара за самолетен билет за Лос Анжелос. Не казал защо иска да отиде там, а може и майка му да не го е попитала. Откарала го до летището, купила му билет и му дала джобни. Скитал насам-натам.

Спрял в Солт Лейк Сити, бил за малко в Лос Анжелос и в Ню Хейвън. На 30 март пристига във Вашингтон, където научава за участието на президента в профсъюзното заседание в хотел „Хилтън“.

Решава да го убие. Но преди това написва писмото до Джоди Фостър.

— Защо стреляхте срещу президента на Съединените щати? — го пита през март 1983 г. журналистът Алън Зоненщайн.

— Ще ви кажа — отговаря. — Стрелях срещу Рейгън, за да проверя любовта си към Джоди Фостър, за да и направя впечатление с историческото си действие.

— Смятате ли, че ако бяхте убили президента, нещо щеше да се подобри или влоши за вас или за нашата страна?

— Не, ни най-малко.

— Какъв беше животът ви, преди да решите да стреляте срещу президента?

— Скучен, монотонен, усамотен. Не струваше пукната пара.

— Може ли да ни кажете нещо за вашите младежки години, за семейния живот?

— Бях щастливо дете от добро семейство, но непрекъснато чувствувах, че съм различен от другите че един ден ще стана прочут. Не държах да стана обикновен гражданин и може би още от осемгодишен исках да бъда или един от бийтълсите, или диктатор, просто някакъв страшно забележителен.

— Когато се говори за периода на насилие в Америка, често се споменава и вашето име. Какво мислите за нарастващото насилие в нашата страна?

— Живеем в общество, свикнало с насилието. Аз съм също член на това общество. Имам много огнестрелни оръжия и бомби. Насилието завладя живота ми. Виждате го във филмите и по телевизията. То е резултат от упадъчната култура. На Америка й липсва истинска култура. В това е същината на въпроса. Никой не се интересува от опера или от поезия. Погледнете обикновените бестселъри, класацията на най-продаваните книги. Американците не четат хубави романи или стихове. Те гледат телевизионни комедии и четат „Нешънъл инкуайърър“. Това е днешната американска култура. Ако можех да давам съвети, бих казал на хората да не седят пред телевизионните екрани, да започнат да разговарят помежду си. Един с друг. Ходете в библиотеките и четете Хенри Джеймс или Уолт Уитмън.