Много висши организации, включително и Специ-алният комитет на ООН, са се занимавали с проблемите на международния тероризъм. Но от гледна точка на международното право явлението не е дефинирано и до ден днешен. Може обаче да се каже, че това са насилствени действия, политически убийства или други посегателства срещу живота, свободата и пра-вата на човека, засягащи международните отношения или вътрешнополитическото противопоставяне на силите. Беше дадено точно определение на въздушния тероризъм и правителствата на много държави се спо-разумяха за ефикасни мерки, за да бъде той ограничен.
Още през 1976 г. по инициатива на холандското правителство в Хага бе създадена Международна антитерористична организация, наречена ТРЕВИ. Наименованието идва от първите букви на понятията: тероризъм, радикализъм, екстремизъм и насилие („виоланс“). Координационният комитет заседава най-малко два пъти годишно, но може да се свиква и според нуждите. Съвещанията се ръководят винаги от представителя на онази държава от европейската общност, на която е поверено председателствуването на Съвета на министрите на ЕИО през дадената година. Комитетът се състои от представители на равнището на министър-председатели на страните — членки на ЕИО, а оперативната група — от най-добрите специалисти в областта на борбата срещу тероризма. Колектив, подчинен на ТРЕВИ 1, осигурява обмена на информация, сътрудничи с Интерпол и решава отделните случаи.
Командният съвет, създаден през 1979 г., е оперативен орган. Към държавите от ЕИО се присъединиха Австрия и Швейцария. Тези държави създадоха международен информационен център, съоръжен с електронна техника, фотодокументация и дактилографска картотека. Нито един от техническите отдели не е зависим от архива на Интерпол. Данните за отделните случаи се изпращат със стандартни формуляри на всички членове на ТРЕВИ. Освен това Италия, Австрия, Франция, Федерална република Германия и Швейцария създадоха още едно сдружение, наречено „Виенски клуб“. Негови членове са висшестоящи офицери от полицията и специалисти от най-висока класа.
Успехите на международното сдружение са променливи. Западногерманската полиция организира не една мащабно замислена операция срещу издънките на терористичната група РАФ. Когато проучвах материалите за тази книга във ФРГ, станах свидетел на издирване в национален мащаб. Ha всеки ъгъл, във витрините на магазините, дори и по граничните контролно-пропускателни пунктове висяха обявления със снимките на издирваните. До края на 1984 г. по време на шестнадесет терористични акции някои от тях бяха заловени на местопрестъплението и от тридесет и един търсени престъпници на свобода останаха само дванадесет.
Ако в една страна частите за борба срещу тероризма успяват да пратят опасни елементи зад решетките, то в друга държава или дори на друг континент атаките се умножават. Пример за това е италианската терористична сцена, както и действията на индийските сикхи.
В повечето случаи терористите, обединени в групи с умишлено подбрани патетични имена, за да объркват обществеността, произхождат от дребнобуржоазните слоеве или от средната буржоазия. Изключение, потвърждаващо правилото, е Патриша Хърст. Членовете на групите стават и млади работници. Причините и при тях са същите като тези на студентите или на вече завършилите висши учебни заведения. Учат, дипломират се и не намират работа. В края на 1980 г. в страните — членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), обединяваща 24 капиталистически страни, имаше 24 милиона безработни. Те са млади, безпомощни, разочаровани, имат чувството, че обществото ги е подвело и затова въодушевено се присъединяват към демагогските групи, които прокламират борба срещу безправието, но се задоволяват само с преследващи ефекта постъпки, издържат се от обири на банки и финансират своя скъпо-струващ начин на живот с откупи за отвлечените лица. За международните терористични организации често се говори с боязън. Те са опасни. Това се вижда при възпроизвеждането на случаите на отвличане на самолети, за които става дума в книгата. Обезпокояващо е обаче и разрастването на ултрадясното неофашистко движение. Негови организации вече съществуват в шестдесет страни и далеч не са в периферията на политическия живот. Някои правителства се отнасят към неофашистките банди най-малкото благосклонно, смятат ги за политически резерв, за спирачка в придвижването на общественото съзнание наляво.