— Имат още едно условие — отбелязва капитанът.
— А именно?
— Да бъдат пуснати палестинските затворници и да бъде освободена Палестина от ционистите.
— А не искат ли случайно да бъде обявена война на Съединените щати? — казва посланикът раздразнено и след малко пита: — Как са стигнали до летището?
— Задигнали са един микробус от гарата. Тоест някакъв услужлив австриец им помогнал да сторят това. Дори седнал зад волана.
— Знаел ли е какво искат?
— Едва ли. Но когато се качвали, младата майка успяла да избяга заедно с детето.
— А какво е правела полицията? — пита посланикът Патиш.
— Преследвали са ги няколко полицейски коли, в цялата област обявили тревога, но какво са могли да направят? Нищо. Похитителите пристигнали на летището и настоявали да им бъде даден самолет.
— Дали ли са им?
— Не. За щастие нямало нито един свободен.
— Така че са останали в микробуса на летището?
— Да, господин посланик.
— С какво са въоръжени?
— С автомати от най-нов тип, взривно вещество, опаковано в напоена с масло хартия, ръчни гранати със специални запалки. Стискат предпазителя със зъбите. Само нещо да…, и фррр…! — размахва капитанът ръце.
— Хайде да тръгваме, капитане.
— Закъде, господин посланик?
— За летище Швехат.
Микробусът е спрял на бетонния летищен плац встрани от самолетите. Халди и Свейдани са разпръснали още няколко позива, с които уточняват исканията си — да излетят заедно със заложниците за някоя арабска страна, като допълнително определят коя, и там заложниците да бъдат разменени с палестинци, затворени в израелски затвори. Те ще освободят заложниците чак тогава, когато получат официални гаранции, че ще бъдат прекъснати пътуванията на еврейски емигранти през Австрия за Израел. Терористите пристигнали на летището в 1,30. Тридесет минути след това с тях започнал да преговаря директорът на австрийската полиция. Терористите продължавали да настояват незабавно да им бъде предоставен самолет, за да могат да откарат заложниците на сигурно място. По-късно удължили срока на ултиматума, а обстоятелствата ги принуждават да сторят това още няколко пъти. И така, както някога в Мюнхен, на летището дошли не само министри и висши полицейски офицери, но и много членове на арабски дипломатически представителства и двама видни психолози, специалисти по проблемите на тероризма — американският психиатър професор доктор Фредерик Дж. Хакър и неговият не по-малко известен колега доктор Слуга. Тяхната задача била да уговорят похитителите да се предадат.
Междувременно с тях се опитали да влязат във връзка служители по сигурността, тъй като „кризисният щаб“ бил възприел изпитаната тактика на протакания и отлагане. „Ораторите“ се опитвали да ангажират похитителите с постоянно преговаряне, за да притъпят вниманието им.
Австрийската полиция положила максимални усилия за уреждане на конфликта. Впрочем това не е първият инцидент, в основата на който е искането на арабската съпротива да бъде прекратен трансферът на еврейски емигранти през Австрия за Израел. Още през януари в един хотел в центъра на града били арестувани трима въоръжени до зъби араби с фалшиви израелски паспорти. Този, който им бил издал или фалшифицирал документите, бил допуснал груба грешка. Паспортите били „издадени“ в деня на най-големия еврейски празник Йом Кипур, когато учрежденията са затворени и никой евреин не работи.
По-късно се установило, че тримата араби не били сами. Те били само част от многобройна команда, която се готвела да нападне някогашния ловен замък на ерцхерцог Ото, използван от Еврейската агенция (Джуиш Ейджънс) като транзитна спирка за преселващите се в Израел. Други трима араби били задържани в Италия. У тях намерили не само оръжие, без да имат право да го носят, но и подробни схеми на замъка Шьонау с начертан план за нападателна акция.
На летище Швехат, където незабавно се събрали журналисти, се появили противоречиви становища относно принадлежността на терористите. По-късно се оказало, че те нямат нищо общо с Организацията за освобождение на Палестина, нито пък с Ал Фатах или други официални организации, че „Орлите на палестинската революция“, или „Палестинските мъченици“, са членове на някоя от радикалните групи, появили се през последните години в много арабски страни.
Но те не са били любители. Знаели са какво искат и са мислели, че знаят как да го постигнат. Още в самото начало те предупредили австрийските представители да не се опитват да прилагат тактика, подобна на използваната от техните колеги при трагедията по време на олимпиадата в Мюнхен, тоест че те са готови да хвърлят и себе си, и заложниците във въздуха. Австрийският министър на правосъдието и министърът на вътрешните работи обаче заявили, че в никакъв случай правителствени дейци не ще преговарят с похитителите, че не ще им позволят да напуснат страната със самолет заедно със заложниците. Естествено те не съобщили становището си на терористите, напротив, сполучливо симулирали, че преговорите за приемането на техните условия са в пълен ход. Но за подобно важно решение, видите ли, се искало съгласието на много висши държавни дейци, следователно не можело да се очаква, че това ще стане в най-близките часове.