Министърът на правосъдието доктор Брода моли секретаря си да го свърже с израелския посланик.
Настъпва гневна размяна на мнения. Капитан Слим, застанал зад посланика Патиш, чува упреците и обвиненията. „Нима спасяването на три човешки живота не си струва мерките, които взе правителството? Ще бъде закрит лагерът, представляващ постоянна опасност, многократен риск! Може да бъде заменен с друг.
Австрия е почти единствената европейска страна, която реши да помага на емигрантите — казва доктор Брода. — Не можете да ни обвинявате, че нямаме намерение да се занимаваме повече с това. Не смятате ли, Ваше превъзходителство, че ако не благодарност, то поне признателност заслужаваме за това, че успяхме да спасим живота на трима евреи, които ще станат израелски граждани?“
Капитан Слим си ляга едва след пет часа сутринта. Той има чувството, че акцията е несполучлива. Същевременно е убеден, че от Тел Авив може да очаква всичко друго, но не и признателност.
Интересна, но типична бе реакцията на западния печат. Почти всички коментатори се обявиха против решението на австрийското правителство. Явно животът на тримата евреи нямаше никаква стойност и техните сънародници в Ню Йорк, Лос Анжелос, Вашингтон, Чикаго, Лондон, Париж и Амстердам незабавно устроиха протестни акции. Израелското правителство изпрати протестна нота до Виена; американското се присъедини. Еврейските организации в много страни на света обявиха Австрия за бастион на антисемитизма, а австрийския канцлер Крайски — също от еврейски произход — охарактеризираха като антисемит. Настъпи парадоксално положение. Общественото мнение в Австрия застана на страната на канцлера и неговата популярност нарасна. Започнаха да се чуват гласове дали си заслужава да се полагат грижи за чуждите бежанци и по такъв начин да се излага на риск сигурността на собствените граждани, дори в известен смисъл да се застрашава собствената независимост заради евреи, които други страни, и преди всичко Израел, са готови без колебание да пожертвуват.
Виенският епизод завърши с противоречив резултат и това не бе случайно. Отново възникна и до днес нерешеният проблем — как трябва да се отнася държавната власт към посегателствата на терористите, застрашаващи живота на невинни хора? Длъжна ли е или не да опази на всяка цена живота на заложниците, оправдани ли са или не евентуални жертви, трябва ли държавната администрация да тръгне по пътя на преговорите, или трябва да заеме твърдото становище, че с терористите е необходимо да се действува като с опасни престъпници? Как да се измери, как да се претегли тежестта на обстоятелствата, как да се предвиди цената на резултата?
МАЛКИЯТ ГОЛЯМ ЧАКАЛ
В Хамбург има може би хиляда гостилници и навсякъде се пие бира. Една от тях е „Цум Хиршен“. В дъното, в сепарето, край масичката за влюбени, са седнали двама младежи.
— Чарли, два шницела по цигански7 — казва на съдържателя поизмършавелият и после пита другия:
— Собствено, ти как се казваш?
— Анжи — отговаря пребледнялото дългокосо момче с рядък мъх под носа. — А ти?
— Бони.
— Ама че име …
— То пък Анжи е едно име…
— Това е псевдонимът ми. „Ном дьо гер“, както казват французите. Няма да взема да викам по улиците, че се казвам Ханс-Йоахим Клайн я.
— Аха, значи ти си Клайн? — казва другият и шепнешком се представя: — Вилфрид Бьозе. — Оглежда се. — Вече ги носят. Сега ще ядем.
Те не се различават от останалите посетители. Биха се загубили сред тълпата работници, излизащи след смяна от фабриката, биха могли да седнат в университетска аудитория, без да привлекат нечие внимание. Дъвчат шницела по цигански, гласно разговарят за футбол и за порнографския филм „Емануела“, а тихо, без някой да чуе — за приятелите зад решетките и за възможностите да им помогнат. Бони не говори много, по-скоро слуша, а накрая категорично констатира:
— Виж какво, Анжи, няма защо да се баламосваме. След акцията в Стокхолм РАФ изпадна в криза. Те няма да ни помогнат.
— А движението „Втори юни“?
— Имат си своя работа. Ще трябва да я свършим сами.
— Ние двамата ли? — учудва се Анжи.
— Не, Анжи. Ние двамата не бихме могли да осъществим толкова голяма акция.