— Много говориш, а нищо не казваш! Каква голяма акция? — настоява Анжи. — Всичко ще научиш. — Кога?
— Когато му дойде времето.
— Искаш да участвувам, а не искаш да кажеш в какво!
— Не бъди нетърпелив, Анжи. Всяка игра си има правила, а този удар ще събуди света.
Обидено отвръща очи, допива бирата и отново атакува.
— Защо избра именно мен?
Не успява да го смути. Бони снизходително се усмихва както учител на добър ученик и казва:
— Преди няколко месеца ти се върна от казармата, Умееш да въртиш пушката. А освен това смятам, че на теб може да се разчита. Или може би греша?
— Господин Клайн, ще ми разрешите ли един въпрос?
— Моля.
— Нима толкова лесно станахте терорист?
— Терорист? Член на терористичната група РЦ.
— Позволете ми да обясня съкращението. Става въпрос за западногерманската група РЦ — Революционаре Целен (Революционни звена). Какво означава за вас това, господин Клайн?
— Какво имате предвид?
— Права, задължения? Какво се промени във вашия живот след влизането ви в групите?
— Всичко се промени. Научих се да фалшифицирам паспорти. Това бе първата ми работа. Иначе трябваше да бъда в сянка.
— Проверка на надеждността?
— Просто не трябваше да се забърквам в никакви истории, защото пипнеха ли ме ченгетата — край. Подготвях се за голяма акция.
— Знаехте ли за каква?
— Не. Даже и когато се запознах с Големия чакал.
— Можете ли да ми кажете как и къде се срещнахте?
— Днес вече — спокойно. Тогава естествено това се пазеше в най-голяма тайна. Един ден Бони дойде при Чарли и ме попита дали не искам да замина с него в Париж. Разбира се, че исках. И така, заминахме. Отидохме в една квартира, където нямаше почти никакви мебели, а той стоеше до прозореца и гледаше навън. После се обърна и ми подаде ръка.
— Как изглеждаше?
— Мислех, че е американец. Някой от мафията.
— Карлос и Големия чакал са били само псевдоними. Как се наричаше в действителност?
— Илич Рамирес Санчес.
— Господин Клайн, какво впечатление ви направи той?
— Впечатление ли? Той бе шефът. Големият шеф. Не можех да разговарям с него, знам само немски, а той пък само английски и испански, но Бони ми каза — впрочем ние още същата вечер се върнахме обратно във Франкфурт, — че бил единственият чужденец, участвувал в йорданската война и че си изкарвал сума пари от фалшиви записи на австрийските авиолинии за върнати билети. Тогава най-много съжалявах за това че бях за първи път в живота си в Париж и нищо не видях. Успях само да си купя на гарата две ризи и вратовръзка.
В Париж те се срещнали още един-два пъти и обмисляли отвличането на политици. Предвиждали да нападнат някое от дипломатическите представителства в Париж по време, когато посланикът устройва голям прием по случай националния празник на своята страна. Разчитали са на това, че ще успеят да задържат наведнъж достатъчно видни заложници, които след това ще разменят срещу осъдени терористи. Искали са да действуват сурово: ултиматум към правителството и полицията, за неспазване на условията — незабавна екзекуция.
Искали са да плашат. Може би, за да внушават респект, са проектирали да паркират микробус, натоварен с експлозиви и бутилки с газ, в подземните гаражи на франкфуртския филиал на американската „Чейс банк“ или в двора на сградата на списание „Квик“ в Мюнхен и да взривят заряда от разстояние. Искали са да се настанят в няколко стаи на някой луксозен хотел, да оставят там заряд със закъснител, а после и сградата, и гостите да хвърлят във въздуха.
— Позволете ми още един въпрос, господин Клайн. Осъществихте ли някоя от тези ужасни акции? Та нали при експлозията в хотела биха могли да загинат много невинни хора.
— Не. Нито един от тези планове не реализирахме.
— Участвувахте ли в друга акция? Имам предвид преди събитията във Виена.
— Да. В Лондон. Пристигнахме, а там вече ни очакваха. Карлос, Мишел Мукарбел и още някои бяха подготвили предварително всичко. Трябваше да отвлечем посланика на Обединените арабски емирства Ел-Тадшир.
— Защо именно него?
— Някой бе научил, че е паралия. Частно имущество — за тринадесет-четиринадесет милиарда марки. За неговото освобождаване щяхме да искаме 40 милиона долара.
— Искахте да го отвлечете ли? Или да го нападнете в резиденцията му?
— Не знаехме точно как. Прекарвахме по цели часове в Кингстоунския парк и наблюдавахме сградата на посолството и резиденцията. Цели две седмици се редувахме там. Само веднъж успяхме да го зърнем. Карлос после би отбой.
Днес всички тези недодялани приготовления, романтично замислени планове, тайни срещи в кръчми и паркове напомнят момчешка игра на войници. Импровизирали, преплитали мечти и желания — така се превръщат в сериозна опасност. През 1975 г. Големия чакал Карлос е един от най-търсените и опасни терористи.