Ханс-Йоахим Клайн, наречен Анжи, е имал тъжно детство. Ненавиждал баща си и никога не го е наричал другояче освен „моят производител“, гнусял се е да произнесе думата „татко“. Не го е възпитавал, не го е люлял на ръце, не го е обичал и погалвал; откакто се помни, само го е бил. Клайн — бащата — бил полицай в истинския смисъл на думата. „Кръгла нула“ — казва за него синът. Никога не научил от баща си коя е била майка му. Едва по-късно възпитателят в детския дом му разкрил, че била еврейка, която прекарала част от живота си в концлагера Равенсбрюк. И до днес Анжи не знае за майка си нищо повече. Нито кога се е родила, нито дали е още жива. Има четири нейни снимки, несполучливи, изпомачкани, с оръфани ъгли. Носи ги непрекъснато у себе си. И по време на акции, като например нападението на сградата на ОПЕК във Виена. Откраднал ги от домашния албум, когато избягал от къщи. Най-хубавите си години прекарал при настойниците си. Но когато баща му отново се оженил, трябвало да се върне. Вече бил деветгодишен, но възпитанието му чрез бой продължило. Когато при пързаляне с кънки във франкфуртския парк ледът под петнадесетгодишния Клайн се пропукал и хората едва му спасили живота, в къщи баща му го пребил до смърт от бой. Страхувал се от него както от никой друг и се вбесявал, че не може да направи нищо срещу насилието. Свивал се в ъгъла и чакал удара. Често баща му го заключвал в къщи.
И в делничен ден, и в неделя бивал наказван и заключван. Когато станал на седемнадесет и баща му пак веднъж заключил вратата, той отворил клетката и пуснал на свобода папагала. Никога няма да забрави последвалия пердах. Тогава отишъл в полицията. Поискал защита. Това не било за пръв път. Преди също бил ходил да им покаже как го е наредил баща му. След два дни вече бил настанен в младежко общежитие. Не минало и час и възпитателят го набил. Прекарал там цяла година. Пращали го на психиатрично изследване, говорели, че има смущения в развитието, предписали му хапчета и хормони. Та той бил вече на повече от седемнадесет години, а по тялото му нямало нито едно косъмче. В общежитието животът бил непоносим. Предпочел да се върне при „стария“. И „възпитанието“ продължило. При среща — шамар, за късно прибиране — заключен сам в стаята. Ако се приберял в десет, трябвало да спи на стълбите в мазето. Бил на двадесет години, когато се запознал за пръв път с момиче. Подарила му верижка за врата. Баща му забелязал това, скъсал верижката и я хвърлил, „защото такова нещо не отива на момче“. Ханс-Йоахим не се стърпял и ударил такъв шамар на баща си, че той залитнал. Оттогава не посягал към него. Така Анжи изпитал „вълшебната мощ на насилието“ и за пръв път в живота си не се почувствувал победен.
Бил на двадесет, когато попаднал сред демонстриращи студенти. Със собствените си очи видял бруталната намеса на полицията. Бил свидетел и на страшния побой, който трима полицаи нанесли на осемнадесет годишна студентка. Разбрал, че тези, които би трябвало да защитават слабите и безпомощните, всъщност тъкмо върху тях изливат злобата си. Поради това започнал още повече да ненавижда полицаите, изправил се срещу тях и се бил рамо до рамо със студентите. Така попаднал в общество, което не разбирал. Движел се сред тях, слушал разговорите им, но не разбирал за какво си говорят. Срамувал се, че е необразован, и се боял да не разберат това. За да бъде като тях, научил се поне да пуши черни и силни цигари „Житан“.
Дълъг и мъчителен е пътят на Клайн към тероризма. Първо сблъскване с франкфуртската полиция поради нахлуване в празни апартаменти, първи пистолет в дланта, няколко сполучливи попадения на полевото стрелбище извън града, едното произтичало логично от другото, и като че ли щеше да се намери по-трудно обяснение, ако не бе станал терорист.
Възможност за самореализация, шанс да докаже сам на себе си, че не е измет, че преследва целта си? Само че къде и каква цел? Това Клайн не знаел. Половината време от срочната военна служба изкарал във военния затвор, а след като се върнал, решил, че му се усмихнало щастието. Впрочем запознал се с терориста Бони и с други безпардонни момчета. Изведнъж се появила житейска програма и — както предполагал — възвишена програма за безстрашен мъж, изведнъж се появила целта, и то не каква да е, изведнъж го обладало чувството, че вече не е излишен на този свят, че с всички сили ще допринесе за доброто дело, ще воюва на страната на прогреса и против консерваторите, ще застане рамо до рамо с добрите и ще стреля срещу злите.