Тъкмо в момента, когато демонстрантите спрели недалеч от складовете за търговия на едро с вино и жената вече свивала знамето, като се готвела да го прибере в калъфа, на ъгъла се появил полицейски взвод. Предишния или по-миналия ден полицаите били получили нови указания: сурово да потушават и най-малкия опит за революционни манифестации, за работнически демонстрации.
Първо посегнали към червеното знаме. Ала не се задоволили с трофея. Искали да арестуват и онези които марширували под него. В сблъсъка не отстъпвала нито едната, нито другата страна. Победили полицаите, завързали пленниците и ги откарали в полицейския участък. Там, зад затворените кепенци, си уредили сметките с тях. После, пребити до неузнаваемост, ги изхвърлили на улицата. Но трима от тях останали зад решетките — Дардар, Декан и Левейе.
След няколко дни ги изправили пред съда. Държавният обвинител Бюло ги обвинил в организирано насилие и въоръжено нападение срещу пазителите на закона и настоявал пред съда за най-високо наказание — за назидание. Ей тъй, за нищо, невинните получили сурови присъди. Декан — пет години принудителен труд, а Дардар — три. Левейе, когото освободили да се завърне у дома, разказал за ужасите при полицейския разпит.
И тъй, както някога в царска Русия, когато в случая със студента Боголюбов вестта за изтезанията на арестуваните предизвикала буря от протести и младата Вера Засулич решила да отмъсти за невинните, така и в Париж гражданите започнали да се застояват по тротоарите, събирали се в кафенетата и работилниците и не говорели за нищо друго освен за потисничеството, терора и неудържимото политическо положение. Така от дълбината на чувството за социална несправедливост се родила идеята за реванш.
Това са истинските причини, които довеждат до серия терористични актове във Франция през 1892—1894 година.
За работниците Декан и Дардар вече никой не говорел другояче освен като за „мъчениците от Клиши“. Петнадесет дни по-късно къщата на доктор Бюло, който живеел на улица „Клиши“, била хвърлена във въздуха. Междувременно избухнала опасна бомба и край стената на казармата.
Буржоата се изплашили. Предчувствували, че това не са деяния на смахнат насилник и че сигурно серията експлозии тежат на съвестта на група организирани терористи. В края на краищата анархизмът отдавна се бил превърнал в политически метод, а бомбата — в пропагандно средство. Френският рентиер винаги се е страхувал най-много от организираните действия, а редица атентати подсказвали, че парижките съпротивителни сили готвят революция. Мисълта за революция действувала като плашило. Тя изнервяла. Хората не се чувствували сигурни, взаимно се подозирали. Всяка кутийка, захвърлена на тротоара, предизвиквала ужас — та нали неизвестни атентатори биха могли да скрият навсякъде динамитен заряд с часовников механизъм.
Хората се страхували от всичко, което дори и малко намирясвало на анархизъм. И нищо чудно — Париж се превърна в престолен град на програмирания терор.
Във всеки брой списанията „Ла лют сосиал“ и „Л’аксион революсионер“ давали указания за това, как да се разтърси съществуващият строй. Пистолетът, камата, направената саморъчно надве-натри бомба или поне бутилката с разяждащо вещество, натровените плодове — всички достъпни средства трябвало да бъдат използвани за подкопаване на позициите на управляващата класа. В Хавър се появил дори плакат, подписан от неизвестен изпълнителен комитет: „Извадете ножовете от джобовете! Грабете! Палете! Опустошавайте! Да живее бунтът! Да живеят подпалвачите! Смърт на експлоататорите!“
Времето на анархистите съзрявало години наред, но бунтарите се занимавали повече с теория, отколкото с практика. За осем години — 1880—1888 — били извършени само няколко, и то по-скоро пробни атентата.
Мосю Гало хвърлил бутилка с киселина върху търговските посредници на парижката борса, но никого не изгорил, стрелял по чиновниците, но никого не ранил, тъй че застанал пред съда в ролята на несръчен неудачник и никой не виждал в негово лице безстрашния анархист, на когото обществото трябва да козирува. На 16 март 1892 г. през портала на Дирекцията на полицията в Париж минала около четиридесетгодишна жена, показала на часовия личната си карта и се качила на третия етаж. Там предала следния рапорт: „Рапорт на агент X2 1 от 16 март 1892 г. Долуподписаният агент X2 1 е в постоянна връзка със съпругата на преподавателя Шомартен от техническото училище в Сен Дени. При един личен разговор тя заяви, че нейният съпруг е един от организаторите на атентата срещу председателя на съда Беноа. Според думите на госпожа Шомартен съпругът й смятал за свой дълг да отмъсти за демонстрантите, осъдени неотдавна от горепосочения юрист. Преподавателят в техническото училище не е пряк участник в ответната акция, но е посветен в плана за въоръженото нападение и е по всяка вероятност един от главните инициатори на атентата. За взривяването на бомбата в дома на булевард «Сен Жермен» 136 се погрижил някой си Леон Леже.“