Потеглят с мерцедеса на Баадер през Швейцария за Неапол. Но там удрят на камък — някой им откраднал колата. Баадер не му мислил дълго, не отишъл в полицията, а още същата нощ открадва една алфа ромео. Гудрун Енслин се възхищавала от неговата мъжествена енергичност и това му харесвало. Но Италия не се оказва мечтаният рай, нито Баадер, нито Енслин знаели как да се сдобият с пари, тъй че не им остава нищо друго, освен да се завърнат от пътешествието в родината. Във Федерална република Германия на всеки ъгъл били налепени обявления с техните снимки и със заповедта за арестуването им. Междувременно съществуващото студентско движение се разцепило на няколко групи. Една от тях ръководел адвокатът Хорст Малер. Възвращенците се присъединили към него. Но не им провървяло. Когато през нощта на 3 април 1970 г. с няколко коли пристигнали на западноберлинското гробище, където трябвало да приемат оръжие, там ги очаквала полицията, обкръжила ги и арестувала Баадер. Другите успели да избягат в тъмнината. С това приключва първото действие на драмата, действие бурно, гневно, понякога преливащо от прекомерен гняв, а друг път от гняв справедлив, и започва ерата на гангстерския тероризъм, на печалния период в западногерманската следвоенна история, твърде напомнящ миналото. Впрочем и в този етап на „социални промени“ се лее кръв.
Хората на Баадер подготвят премиера, която по-късно трябвало да има много представления. Да се освободи от затвора. Колко други нападения, престрелки, похищения и изнудвания се разиграват по същия повод. Законната власт се намесва, терористите попадат зад решетките, а техни приятели или само познати от бранша се опитват да ги освободят от затвора. Дори и при първия случай не се минава без убийство.
Андреас Баадер изживявал дълги дни в затвора „Тегел“. Един ден при дежурния на портала се явила заслужваща доверие дама, представила се за адвокатка под името доктор Грете Вайтемайер и помолила за разрешение да посети Андреас Баадер. Завели я в помещението за свиждания, а от другата страна на телената преградна решетка довели затворника. Разговаряли приятелски, тихо, а онова, което бил дочул надзирателят, били обикновени банални думи, разменяни обикновено между мъж и жена на тази възраст. В действителност госпожа доктор Вайтемайер не се наричала така, картата от адвокатската кантора била фалшификат. Всъщност била Гудрун Енслин, която донесла на любовника си важната вест, че неговите приятели ще предприемат действия, които ще му отворят вратата към свободата.
Не след дълго адвокатът доктор Хорст Малер поискал от името на своя клиент да му бъде разрешено да учи в затвора и да му бъдат позволени консултации с трето лице. Ставало въпрос за подготовката и изучаването на документацията във връзка с публикуването на брошура за организацията на младежта от предградията, върху която Баадер от дълго време бил работел. Консултант и съавторка на брошурата била Улрике Майнхоф. Без дори някой да подозирал тогава връзката, още преди предложението на Малер Майнхоф била посетила Баадер в затвора около пет пъти. Консултациите трябвало да се провеждат в читалнята на Германския централен институт по социалнните въпроси в Западен Берлин — Далем, където двамата съавтори имали на разположение необходимите материали.
Андреас Баадер получил разрешение. Първата среща се осъществила на 14 май 1970 г. в далемския институт. Малко след осем часа сутринта Улрике Майнхоф позвънила на вратата на старата вила. Директорката Гертруде Лоренц, която я познавала вече от предишните й посещения и знаела, че е журналистка, и отворила и я завела в главната читалня.
Далемският институт се намира в стара историческа сграда. Главната читалня има три високи прозореца, но иначе е обзаведена с масички и столове като всички други. Журналистката Майнхоф си избрала една масичка, седнала, като оставила ръчната си чанта между своя и съседния стол. Директорката Лоренц не подозирала, че в нея има зареден пистолет. Журналистката работела тихо, преглеждала материалите, от време на време ставала и прелиствала енциклопедията „Брокхаус“ и си вземала бележки.
В 9,33 часа звънецът отново звъннал. Помощник архиварят Георг Линке, който със своите шестдесет и две години вече бил част от инвентара на инстититута, отишъл да отвори. В читалнята влезли двама цивилно облечени полицаи от охраната на затвора, а между тях Андреас Баадер с белезници на ръцете. Затворникът поздравил Майнхоф и седнал до нея на стола, до който на пода била чантата. Един от неговите придружители му отключил белезниците, проверил и се убедил, че прозорците са добре затворени, и седнал до вратата с лице към читалнята. Неговият колега седнал до другата врата. Баадер и Майнхоф се впуснали в изучаване на подготвения архивен материал.