— Тук има една клиентка, която има у себе си пистолет. Да, да, адресът ни е „Юнгфернщиг“ …
— Тръгваме веднага. Задръжте я… Все нещо измислете.
Гудрун Енслин излиза от кабината и оставя пуловерите на щанда. Продавачката започва да й предлага различни модели. Но клиентката само клати глава, после грабва синьото си кожено яке и тръгва към касата. Пуловерът, който си е избрала, струва 59 марки. Гудрун Енслин подава на касиерката две банкноти по петдесет марки. Възрастната жена отваря чекмеджето, изненадано поглежда и казва:
— Много съжалявам, мадам, нямам дребни. Можете ли малко да почакате?
— Ще поразгледам чорапите — казва със спокоен глас Гудрун Енслин и се връща към щанда.
Полицията пристига в 13,26 часа. Комисарят застава им на вратата и пита:
— Къде е?
Продавачката посочва. Енслин се опитва да избяга.
Полицаят иска да я спре и двамата се изтъркулват на пода. Тя се мъчи да извади пистолета си, но не успява. Поставят й белезници. В ръчната й чанта откриват още един зареден белгийски пистолет калибър 9 мм и изрезки от репортажи от няколко вестника за арестуването и раняването на Андреас Баадер. Качват я в колата и я откарват в дирекцията на полицията. Личната й карта била издадена на името на Маргарет Райнс, живуща в Хамбург, „Хохалее“ 21. Не след дълго я откарват на летището и с вертолет я изпращат в Есен. Отказва да говори. Но поисква 840-те марки, които носела у себе си, за да можела да си купува цигари. Полицията отхвърля молбата и. Естествено наблюдава незабелязано жилището на „Хохалее“. Постепенно се появяват още петима терористи, които живеели там заедно с нея.
Една седмица по-късно, на 15 юни, в полицейския участък в квартал Лангенхаген в Хановер се явил един гражданин и поискал да говори с комисаря.
— Как се казвате? — попитал полицаят.
— Фриц Родевалд, ето паспорта ми.
— Учител, нали? — започнал да чете полицаят.
— Да.
— Тридесет и три годишен.
— Да.
— И така какво ви води насам, господин Родевалд? — попитал полицаят.
— Снощи дойде при мен непозната жена и ме помоли да приема на квартира за няколко дни двама познати.
— Чии са познатите? — попитал полицаят.
— Не са мои. Нея също не я познавам.
— Остават ли у вас да пренощуват чужди хора?
— Изобщо не.
— Е как тъй посред нощ съвсем непозната жена ще ви иска подобна услуга?
— Наистина от време на време съм приемал някои познати или познати на мои приятели, това всеки го върши, но този път ми се стори съмнително.
— Как се държеше? Как изглеждаше?
— Не се държеше много прилично. Просто ми съобщи, че двамата щели да дойдат, та да ги приема.
— И вие кимнахте в знак на съгласие, нали?
— Всъщност не.
— Каза ли ви кои са и защо трябва да ги приемете?
— Защо не са отишли в хотел или в туристическа спалня?
— Именно това ме учуди. Не искаше да каже кои са отказа дори да ми съобщи имената им.
— Е и какво? Какво стана, когато дойдоха? — попитал полицаят.
Учителят Родевалд поклатил глава.
— Не дойдоха. Още не. Затова съм тук. Аз съм председател на лявото крило на Профсъюза на учителите, не искам да си имам разправии.
Разказът не звучал убедително. На комисаря не му се вярвало, че чужди хора ще се натрапят някому в жилището, но въпреки това поставил в квартал Лангенхаген скрит пост и постъпил добре. Още същия ден, в шест без десет вечерта, се появили двамата неканени гости с чанти и пакети. Учителят не бил в къщи, но младежът, придружаващ облечената в черно пребледняла жена, се справил набързо. Отворил малкото прозорче за проветряване над вратата, пъхнал ръка и освободил езичето на бравата. Двамината влезли в чуждия дом.
Патрулиращите цивилни полицаи по улицата не подозирали кои са тези двамата, но били получили заповед да ги задържат незабелязано и да ги откарат в участъка. Скоро им се удала такава възможност. Не изминал и час от настаняването на двамината, когато младежът излязъл на улицата, огледал се и тръгнал към телефонната будка. Задържали го, преди да набере номера. Казвал се Герхард Мюлер, двадесет и четири годишен, член на терористичната група РАФ. В седем и десет цивилните полицаи позвънили в жилището на учителя Родевалд. Отворила им бледолика, измършавяла, облечена в черно жена с хлътнали очи. Улрике Майнхоф, която до неотдавна с пламенни слова призовавала съучастниците си към въоръжена съпротива срещу системата и обществения ред, била изтощена докрай и физически, и психически. Въпреки това тя се отбранявала, въпреки това ругаела полицайте. Истеричният пристъп, по време на който крещяла, ругаела и заплашвала, продължил няколко часа. Нито едното, нито другото помогнало. Откарали я в затвора, където заедно с останалите чакала съдебния процес. Ала по-късно Улрике Майнхоф произнесла сама присъдата си. На 9 май 1976 г. се самоубила в килията си в затвора в Щутгарт — „Щамхайм“.