Може би са искали да се повтори историята с отвличането на Петер Лоренц, при която подобни на тях престъпници бяха постигнали успех. Тогава акцията бе протекла без проблеми. Властите се бяха подчинили на исканията на гангстерите и привидно всичко мина спокойно.
Само че случаят стана прецедент. Правителствените учреждения бяха действували много меко, те дадоха да се разбере, че западногерманската общественост и нейната изпълнителна власт се страхуват от престъпниците и не се осмеляват да застанат лице с лице срещу тях макар и с цената на евентуални жертви.
Политиците и сега отново се оказаха в трудно положение.
Още повече че трагедията се разиграваше пред очите на хората от цял свят, телевизията използва случая и предаваше на живо от обсаденото посолство. Прекият началник на задържаните заложници, министърът на външните работи Геншер, трябваше също да съдействува за вземането на решение как да се постъпи срещу подобно насилие. Той вече имаше и личен опит в борбата срещу терористите.
Преди две години, по време на олимпиадата, като министър на вътрешните работи той бе ръководил акцията на летище Фюрстенфелдбрук, която завърши катастрофално.
Съвещанията се нижеха едно след друго, „кризисният щаб“ заседаваше, в Бон се опитваха да печелят време. В някои случаи протакането на преговорите с терористите носеше успех. Но не и в Стокхолм. Точно в 22 часа, както вече бяха съобщили, терористите разстреляха в посолството в Стокхолм следващия западногермански дипломат, търговския съветник Хайнц Хилегарт. Хладнокръвно убийство. В Бон то предизвика тревога. Въпреки това западногерманското правителство не капитулира. Неговият говорител съобщи по телефона на терористите, че не приема условията.
Решението беше неочаквано. То подкопа самочувствието на убийците. Почти петнадесет минути след това те освободиха три от задържаните жени и им предадоха писмен ултиматум, в който повтаряха заплахата си: ако условията не бъдат изпълнени изцяло, на всеки следващ час ще разстрелват по един от заложниците. Не се стигна дотам. Малко след полунощ посолството беше разтърсено от няколко детонации. На третия етаж избухна пожар. Полицаите предприеха атака. Чу се стрелба. От горящите помещения бягаха заложници и терористи. Улрих Весел беше застрелян в ръкопашен бой. Бернхард Рьоснер, Хана Елизе Крабе и Зигфрид Хауснер бяха тежко ранени. Шведските полицаи арестуваха насилниците и незабавно ги отпратиха със самолет във Феддерална република Германия. Хауснер, който още през 1972 г. беше помагал на Майнхоф да постави бомба в бюрото на Шпрннгеровия издателски концерн в Хамбург, почина след около месец в болницата на затвора в Щамхайм. Терористите претърпяха поражение. За известно време угасна надеждата за освобождаване на гангстерите от бандата на Баадер-Майнхоф.
През великденските празници, на 7 април 1977 г., беше извършено следващото, дори тройно убийство в центъра на град Карлсруе. На велики четвъртък, в 9,15 ч сутринта, когато движението по улиците все още е слабо, по ежедневното си трасе потеглила лека кола „Мерцедес“, управлявана от професионалния шофьор Волфганг Гьобел. До него седял генералният прокурор Зигфрид Бубак, а отзад Георг Вурстер — началник на транспортната група на Генералната прокуратура.
Някъде в края на март в дюселдорфския магазин за мотоциклети се бил появил младеж, представил се под името Гюнтер Зоненберг и се позаинтересувал от последния модел „Ямаха 750“. Продавачът издекламирал заучената техническа информация, но му направило впечатление, че за разлика от много други този млад мъж много много не се интересувал от качествата на отличната машина. Пристъпвал от крак на крак около излъскания мотоциклет и накрая казал:
— Знаете ли, всъщност аз бих могъл да си наема такъв мотоциклет.
— В такъв случай бъдете така любезен да се обърнете към тази фирма — и продавачът подал на Зоненберг визитна картичка с адреса.
Младежът не отишъл веднага във фирмата. След няколко дни той наел мощен мотоциклет „Сузуки 750 GS“ с регистрационен номер Д-АТ 792. Мотоциклетът бил последен модел с изминати 3315 километра и Зоненберг бил явно доволен. Преди да замине, си купил кожено спортно яке и платил за него 479 марки.
— Казвам се Ханс-Дитер Гьоц — казал друг млад мъж в Гермерсхайм. — Бих искал някаква хубава кола.
Продавачът му показал няколко стари коли, младежът си избрал алфа ромео, подписал договора, и както се оказва по-късно, бил посочил измислен франкфуртски адрес. Няколко дни преди това той вече бил купил по обява на старо друга кола и дори бил дал на собственика на BMW-то 2500 марки капаро. Когато решил да тръгне с колата, разбрал, че продавачът бил снел номера и държал новият собственик да регистрира сам колата си в полицията. След няколко дни младежът, който тук също се бил представил под името Гьоц, развалил договора и взел капарото обратно. После купил споменатото алфа ромео, на което останал регистрационния номер GER-AM-25.