— Държи ли се синът ви?
— Брайън… Не знам как ще го понесе. Мисля, че сега е ядосан. Или вцепенен. И двамата сме вцепенени.
— На колко години е? На дванайсет?
— Да, точно така. Последните няколко години бяха трудни. И тази възраст е трудна. — Устните на Санди потрепериха, а после тя остро попита: — Кой е отговорен за това? Как е възможно да се случи такова нещо?
— Не знам. Градската управа ще го разследва. Те си вършат добре работата.
— Доверяваме се на такива неща. Асансьори, сгради, самолети, метро! Производителите им трябва да ги правят безопасни. Ние как да знаем дали са опасни? Трябва сляпо да разчитаме на тях!
Сакс докосна рамото ѝ и го стисна. Запита се дали жената ще избухне в сълзи. Санди обаче бързо възвърна самообладанието си.
— Благодаря, че дойдохте да ми го кажете. Мнозина не биха го сторили. — Изглежда беше забравила, че вече го е казала.
— И още веднъж, ако ви трябва нещо, обадете се. — Амелия сложи в ръката ѝ визитната си картичка. На това не ги учеха в Академията и тя не знаеше какво да направи, за да помогне на жената. Действаше инстинктивно.
Госпожа Фромър пъхна визитната картичка в джоба на джинсите си, чиято първоначална цена беше трицифрено число.
— А сега ще си тръгвам.
— Да. Благодаря ви още веднъж.
Санди взе мръсните чинии на сина си и изпрати Сакс до вратата.
В коридора Амелия отново срещна Боб, братовчеда на Грег.
— Как, мислите, че се справя тя? — попита го тя.
— Ами както би могло да се очаква. Жена ми и аз ще направим каквото можем. Но имаме три деца. Мисля да преустроя гаража. Бива ме в тези неща. И най-голямото ми момче също.
— Какво имате предвид?
— Нашият гараж. Самостоятелен е. За две коли. Отоплен е, защото там е работният ми тезгях.
— Те ще дойдат да живеят при вас?
— Да. Не знам при кого другиго биха могли да отидат.
— В Скънектади?
Боб кимна.
— Тази къща не е ли тяхна? Под наем ли са?
— Да — прошепна той. — И са закъснели с два месеца с плащането.
— Грег нямаше ли застраховка „Живот“?
Лицето му се изкриви в гримаса.
— Не. Отказа се от нея. Трябваха му пари. Вижте, Грег беше решил, че иска да се раздава. Напусна работата си преди няколко години и започна да се занимава с благотворителна дейност. Вероятно криза на средната възраст. Работеше на половин ден в мола и затова беше свободен да бъде доброволец в кухни за бедни и приюти. Предполагам, че за него беше добре, но за Санди и Брайън беше трудно.
Сакс му пожела лека нощ и тръгна към вратата.
Боб я изпрати и добави:
— Но не оставайте с погрешно убеждение.
Тя се обърна и озадачено повдигна вежда.
— Не мислете, че Санди съжалява за решението му. Тя го подкрепяше. Никога не се оплака. И много се обичаха.
Вървя към апартамента си в Челси, моята утроба. Моето пространство, добро пространство.
И разбира се, поглеждам през рамо.
Не ме следят ченгета. Няма я Червенокоска, полицайката.
След като тя ме уплаши в мола, вървях километри в Бруклин, към друга линия на метрото. Спрях още веднъж за друго ново сако и нова шапка — пак бейзболна, но жълтокафява. Косата ми е руса, къса и оредява, но мисля, че е най-добре да я пазя покрита, когато съм навън.
Защо да давам на Безочливите нещо, върху което да работят?
Най-после се успокоявам и сърцето ми не се разтуптява всеки път, когато видя полицейска кола.
Минава цяла вечност, докато се прибера у дома. Челси е много, много далеч от Бруклин. Чудя се защо ли се нарича така. Челси. Чувал съм, че е кръстен на някакво място в Англия. Звучи английско. Мисля, че там има отбор с такова име. Или е име на човек.
Улицата, моята улица, Двайсет и втора улица, е шумна, но стъклата на прозорците ми са дебели. Като утроба, както споменах. На покрива има тераса и там горе ми харесва. Не съм виждал никой от сградата да се качва на терасата. Понякога седя там и ми се иска да пушех, защото да седиш върху градска скала, да пушиш и да гледаш града, изглежда основно занимание и в стария, и в новия Ню Йорк.
От покрива се вижда гърбът на хотел „Челси“. Там отсядат знаменитости, в смисъл живеят там. Музиканти, актьори и художници. Седя на шезлонга, гледам гълъбите, облаците, самолетите и панорамата и се ослушвам за музика от музикантите, които живеят в хотела, но не чувам нищо.
Сега съм пред външната врата. Пак хвърлям поглед през рамо. Няма ченгета. Няма я Червенокоска.
Влизам в моя жилищен блок и тръгвам по коридорите. Стените са боядисани в тъмносиньо и… гостоприемно — така изглежда нюансът. Поне според мен. Струва ми се. Ще кажа на брат си, когато го видя следващия път. Питър ще го оцени. Коридорите са осветени слабо и стените смърдят така, сякаш са направени от развалено месо. Не предполагах, че ще се чувствам удобно на такова място, след като съм израснал в зелено предградие с богата растителност. Апартаментът трябваше да ми бъде временно жилище, но свикнах с него. Освен това научих, че самият град е подходящ за мен. Не ме забелязват много. А за мен е важно да не ме забелязват. Предвид всичко.