При условие, че е придружено от хладно шабли. Така и щеше да бъде.
Сакс се върна и той настоя:
— Неизвестният ти заподозрян? Я ми кажи пак как го идентифицира? Забравих. — Райм беше сигурен, че тя не му е казала, но ако не беше пряко свързана с проект, върху който той работеше, информацията обикновено се разсейваше като мъгла.
— Неизвестен заподозрян 40, на името на клуба, близо до който е убил жертвата. — Амелия изглеждаше изненадана, че Линкълн не си спомня.
— Уплашил се е.
— Да. Избяга. Беше хаос заради случилото се с ескалатора.
Той забеляза, че Сакс не извади от кобура шока си и не го остави на лавицата в коридора до външната врата. Това означаваше, че няма да остане тази нощ. Тя имаше собствена къща в Бруклин и разделяше времето си между неговия и своя дом. Или поне го правеше доскоро. През последните няколко седмици беше оставала при Райм само два пъти.
Той забеляза и нещо друго. Дрехите ѝ бяха чисти, без абсолютно никакви следи от мръсотията и кръвта, с които сигурно се беше изцапала, след като се бе спускала в шахтата, опитвайки се да спаси пострадалия. Тъй като заподозреният беше избягал и злополуката с ескалатора беше станала в Бруклин, Сакс очевидно се беше върнала в дома си да се изкъпе и преоблече.
Следователно, щом смяташе да си тръгне, защо изобщо беше дошла тук, в Манхатън, чак от онзи квартал?
Може би за вечеря? Линкълн се надяваше да е така.
Том влезе в дневната и ѝ даде чаша бяло вино.
— Заповядай.
— Благодаря — отвърна Амелия и отпи глътка.
Болногледачът на Райм беше издокаран и красив като манекен. Днес беше с черен панталон, бяла риза и вратовръзка в бургундско червено и розово. Том се обличаше по-добре от всеки друг болногледач, който бе имал Райм, и макар че тоалетът му изглеждаше малко непрактичен, беше се погрижил за най-важното — обувките му бяха удобни и с гумени подметки, за да може благополучно да пренася атлетичния Райм между леглото и инвалидната количка. Имаше и аксесоар. От задния му джоб се подаваха краищата на метличеносини латексови ръкавици за тоалетните подробности.
— Сигурна ли си, че няма да останеш за вечеря? — обърна се той към Сакс.
— Не, благодаря. Имам други планове.
Това отговори на въпроса, въпреки че липсата на допълнителни обяснение само засили загадъчността около присъствието ѝ тук.
Линкълн се прокашля, за да прочисти гърлото си, и погледна към празната си чаша, монтирана на нивото на устата му отстрани на инвалидната количка. (Чашодържателят беше първият му аксесоар.)
— Ти изпи две чаши — каза му Том.
— Изпих една, която ти раздели на две. Всъщност беше по-малко от една, ако съм видял добре. — Райм понякога се караше с болногледача си по този и десетина други въпроса, но днес не беше в раздразнително настроение, защото беше доволен как е минала лекцията. От друга страна, беше и обезпокоен. Какво я прихващаше Сакс? Но той искаше само проклетото уиски.
Едва не добави, че денят е бил ужасен. Това обаче нямаше да е вярно. Денят беше приятен и спокоен. За разлика от много други дни, когато се беше побърквал заради преследване на убиец или терорист, преди да напусне работата си като консултант на полицията.
— Моля и благодаря?
Том го погледна подозрително. Поколеба се и после му наля от бутилката „Гленморанджи“, която проклетникът държеше на лавица извън обсега му, сякаш Райм беше току-що проходило бебе, привлечено от шарената кутия на препарат за почистване на канали.
— Вечерята е след половин час — обяви Том и отново се скри в светилището си.
Сакс отпи от виното, оглеждайки оборудването като в истинска лаборатория по криминалистика, с което беше претъпкана дневната във викториански стил — компютри, апарат за газова хроматография с масспектрометър, прибори за балистична експертиза, измервателни уреди за гъстотата на материалите, дактилоскопи, източници на алтернативна светлина, сканиращ електронен микроскоп. С тях и с десетките маси за анализи и стотиците инструменти, дневната представляваше криминалистична лаборатория, на която биха завидели много малки и не толкова малки полицейски отдели. Голяма част от всичко това сега бе покрита с найлони или памучни чаршафи, безработна като собственика си. Райм все още даваше съвети по някои некриминални въпроси в добавка към преподаването, но в по-голямата си част работата му се състоеше в писане на статии за научни и професионални списания.