— Споменава ли се някъде Грифит? — попита той. — Още не съм попаднал на нищо.
— Не — отговори Арчър. — Но съм прочела само петдесет страници от сто хиляди.
— Аз търся името, но още не се е появило.
— Търсенето работи в един документ, но не знам как да търся в онези, които не са отворени.
— Може би Родни има програма. — Преди обаче Линкълн да му се обади, на вратата се позвъни. Райм погледна монитора. Пред външната врата стоеше жена с неугледно измачкано сако и джинси. Имаше превръзка на лицето.
— Да? — попита той.
— Линкълн Райм ли е? От полицията?
Райм нямаше табелка с името на вратата. Защо да улеснява враговете си? Той не си направи труда да поправи жената.
— Коя сте вие?
— Алиша Морган. Една полицайка, Амелия Сакс, ме помоли да дойда и да дам показания. За Върнън Грифит?
Отлично.
— Добре. Влезте.
Той подаде команда на вратата да се отключи и минута по-късно чу приближаващи се стъпки, които след малко спряха.
— Ехо?
— Тук сме. Вляво.
Жената влезе в дневната и се закова на място, когато видя двама души в инвалидни колички с всевъзможни технически приспособления… и научно оборудване на стойност колкото една университетска изследователска лаборатория. Тя беше дребна, привлекателна и имаше къса руса коса. Слънчеви очила закриваха отчасти раната, която надничаше изпод дебелите превръзки. Жената махна очилата и Райм се вгледа в нараненото ѝ лице.
— Аз съм Линкълн Райм. Това е Джулиет Арчър.
— Здравейте.
— Благодаря, че дойдохте — каза Арчър.
Линкълн пак отмести поглед към компютъра, където имаше няколко статии за делата срещу „Ю Ес Ауто“ и доставчика на горивната помпа, и продължи да ги преглежда.
— Как сте? — попита Арчър, оглеждайки лицето на жената.
— Раните ми не са много сериозни. — Алиша Морган насочи вниманието си към стаята, очевидно любопитна за двойката в инвалидни колички.
Райм спря документите на монитора и се обърна към нея.
— Срещахте ли се с Върнън?
Тя пусна чантата си на пода и седна на ратановия стол, като трепна от болка. Видът ѝ беше стъписан.
— Да, може да се нарекат срещи. Запознахме се преди месец и нещо. Той не беше претенциозен. Беше тих и понякога ставаше малко странен. Но се държеше мило с мен. Сякаш мислеше, че никоя жена няма да излезе с него. Върнън изглежда странно, но нямах представа, че е опасен. Или че може да убие онези хора — прошепна Алиша с широко отворени очи. — Полицай Сакс ми каза какво е направил. Не можах да повярвам. Той е толкова талантлив. Прави миниатюри. Но… — Тя повдигна рамене и после трепна. Потърси в джоба си, извади шишенце с лекарство и изтръска две хапчета. — Имате ли… помощник? — попита Алиша, явно чувствайки се неудобно. — Може ли чаша вода?
Преди Райм да отговори, Арчър каза:
— Помощникът не е тук в момента, но ей там има бутилка минерална вода. Не е отворена. — Тя кимна към лавицата.
— Благодаря. — Алиша стана и глътна болкоуспокояващите. Върна се до стола, но остана права. Взе чантата си и пъхна вътре шишенцето.
— Какво се случи в апартамента ви по-рано днес? — попита Линкълн.
— Върнън дойде неочаквано. Искаше да замина с него и призна какво е направил. Наистина мислеше, че ще го разбера — ужасено промълви тя. — Мислеше, че ще го подкрепя.
— Извадили сте късмет, че е имало някого наблизо — каза Райм. — Мисля, че е бил домоуправителят.
Колкото и спокойно да говореше, мислите му препускаха трескаво в главата. Мъчеше се да измисли стратегия, която да позволи на него и на Арчър да останат живи през следващите няколко минути.