— Не.
— Мъдро решение.
Детективът дойде, яка латиноамериканка, която Сакс познаваше от години. Рита Санчес. Тя кимна на Амелия.
— Рита, закарай го в ареста. Ще дойда веднага щом приключа с писмената работа. Повикай и служебен адвокат.
Санчес се втренчи студено в Ник. Тя знаеше историята за връзката им.
— Разбира се, Амелия. Ще имам грижата. — Тонът ѝ говореше: Боже, съжалявам, мила.
— Амелия! — Ник спря на прага и Санчес и униформеният полицай забавиха крачка. — Аз… съжалявам.
Кое е най-голямото зло?
Тя погледна покрай него към детектива и кимна. Те изведоха Ник от апартамента.
— Какво е това? — Фред Делрей кимна към спортната чанта на Ник.
Сакс я отвори и извади картина. Дъхът ѝ секна. Пейзажът приличаше на онзи, който бе харесала преди години. Много го искаше, но не можеше да си го позволи. Спомни си онази мразовита неделя, когато го бяха видели в галерия в Сохо, след като ядоха късна закуска на Брум и Западен Бродуей. Спомни си онази нощ в апартамента им, когато по стъклото на прозореца се сипеха снежинки, радиаторът потракваше и тя лежеше до Ник и мислеше за картината. Съжаляваше, че не може да си я позволи, но беше много по-щастлива, че е ченге, а не някой с по-доходна работа, който може да извади кредитната си карта „Виза“ и начаса да купи платното.
— Не знам — отговори Амелия и върна картината в чантата. — Нямам представа.
Тя извърна поглед, избърса една малка сълза от ъгълчето на дясното си око и седна да напише остатъка от доклада.
57.
— О, Амелия — каза Том, когато тя влезе в превърнатата в лаборатория по криминалистика дневна на Райм. — Вино?
— Не, благодаря. Трябва да работя.
— Сигурна ли си?
— Да. — Сакс забеляза, че в поставките за чаши на инвалидните колички на Райм и Арчър има уиски. — Е, добре, ще изпия едно.
Болногледачът се върна след минута и погледна бутилката уиски.
— Почакай.
— Почакай — повтори Линкълн, опитвайки се отгатне мисълта му. — Какво означава това? Мразя, когато хората казват: „Почакай“. Какво да чакаме? Да спрем да се движим? Да спрем да дишаме? Да спрем мисловния си процес?
— Добре, в случая „почакай“ означава, че някой е направил нещо неприемливо, нещо, което току-що забелязах, и срещу което възразявам. Откраднали сте алкохола.
Джулиет се засмя.
— Той ми даде команда да стана, да отида там и да налея малко. Не, Линкълн, няма да поема вината заради теб. Аз съм само скромна стажантка, забрави ли?
— Ако ми беше сипала прилично количество, нямаше да има проблем — измърмори Райм.
Том грабна бутилката и излезе от дневната.
— Почакай! — извика Линкълн. — И това е правилната употреба на думата. Дори ако никой не ѝ обръща внимание.
Сакс се усмихна на размяната на реплики и насочи вниманието си към уликите. Крачеше напред-назад и оглеждаше пликовете и информацията на дъските. Често крачеше, за да изразходва енергия. Навремето, когато можеше, Линкълн Райм правеше абсолютно същото, докато мислеше за някой труден проблем в разследване.
На вратата се позвъни и Том отиде да отвори. Тихият поздрав на посетителя обясни на Райм кой е дошъл.
— Време е да се залавяме за работа — обясни Линкълн.
Сакс кимна на Мел Купър, който влезе в дневната и съблече сакото си. Беше чул за Алиша Морган и сега Райм му обясни, че тя е замърсила уликите. Купър повдигна рамене.
— Сблъсквали сме се и с по-лошо. — Мел погледна уликите от апартаментите на Грифит и Морган. — Да, добре. Ще открием някои отговори тук.
Райм остана доволен, когато видя, че очите на Купър блеснаха ярко като на златотърсач, съзрял бучка злато с големината на палец.
Сакс изваждаше латексови ръкавици от джоба си, когато телефонът ѝ звънна. Входящо съобщение.
Тя го прочете. Изпрати друго съобщение и се приближи до компютъра. Минута по-късно Амелия отвори имейл. Райм видя официалния надпис най-отгоре. Беше файл с улики от Главната лаборатория по криминалистика на Нюйоркската полиция.
— Открили са това, което се мъчех да си спомня — от онова предишно разследване. — Тя вдигна зарядния сандък, който беше изработил Върнън Грифит. Колелцата бяха същите като на снимката, която току-що беше получила от Главната лаборатория по криминалистика. — Алиша каза, че се запознала с Върнън, когато той убил някой, който го дразнел.
— Точно така.
— Мисля, че жертвата е бил Риналдо, наркодилърът — убийството, в което не отбелязвах никакъв напредък.