— Да, колелцата са същите — каза Арчър.
— Именно. И Риналдо, изглежда, е разрязан до смърт с един от тези. — Амелия кимна към дърводелските ножове и длета, които бяха иззели от апартамента на Грифит.
— Добре — рече Линкълн. — Още едно местопрестъпление, в което е замесен Грифит. Нещо по този случай, което може да ни насочи къде се крие той?
Сакс разказа в общи линии онова, което знаеше, и заключи:
— Известно ни е само, че се е качил в нелегално такси и се е отправил нанякъде в Гринич Вилидж. Нищо по-конкретно.
— Аха — тихо каза Райм, гледайки дъската. — Това ни поставя в малко по-различна позиция.
— Но Гринич Вилидж е огромен район — отбеляза Джулиет. — Ако няма начин да стесним кръга…
— Винаги поставяй под съмнение предположенията си.
— С удоволствие — отвърна Сакс. — Кое по-точно?
— Че Върнън е имал предвид Гринич Вилидж.
— Какъв друг Вилидж има?
— Мидъл Вилидж — отговори Райм и погледна Арчър. — Квартал в Куинс.
Тя кимна.
— Онзи, който ти спомена във връзка с хумуса и другите микроследи. А аз се съмнявах.
— Точно така.
— Предполагам, че в края на краищата не ни трябват два въпросителни знака.
Сакс гледаше онлайн картата на Мидъл Вилидж. Районът не беше малък.
— Имаш ли представа къде точно може да е Грифит?
— Имам — отвърна Линкълн, който също гледаше картата, припомняйки си думите на Джулиет Арчър.
Отговорите на гатанките винаги са елементарни…
— И мога да стесня кръга.
— До колко? — попита Купър.
— До около три квадратни метра.
Гробището „Свети Йоан“ в Куинс е вечното място за покой на много известни личности.
Сред тях са губернаторът на щата Ню Йорк Марио Куомо, първата жена кандидат за вицепрезидент Джералдин Фераро, легендарният фотограф Робърт Мейпълторн и не на последно място, създателят на бодибилдинга Чарлс Атлас. Амелия Сакс обаче го знаеше предимно заради връзката му с професията ѝ, така да се каже. В това католическо гробище бяха положени телата на десетки прочути гангстери в историята — Джо Коломбо, Кармайн Галанте, Карло Гамбино, Вито Дженовезе, Джон Готи и прословутия кръстник, Лъки Лучано.
Сакс спря ториното си пред входа на Метрополитън Авеню в Мидъл Вилидж, пасторален квартал по стандартите на Ню Йорк. Главната сграда приличаше на постройка от Бавария и от времето на кралица Елизабет I — с островръх покрив, кули, прозорци от оловно стъкло и тухлени стени с бяла мазилка.
Амелия слезе от колата и по навик разкопча сакото си, а после докосна с разперена длан ръкохватката на глока си, за да го намести в ориентировъчна позиция. Ако след минута някой я попиташе дали го е направила, тя нямаше да може да отговори.
Наблизо бяха паркирани два автомобила без опознавателни знаци, от местния участък. Сакс със задоволство отбеляза, че по нищо не личи, че са полицейски. Нямаше стърчащи външни антени или компютри в средата на предната седалка. Регистрационните табели бяха обикновени, като на частни автомобили, не правителствени или специални номера.
Младият патрулен полицай Келър ѝ кимна от наблюдателния си пост близо до входа.
— Може ли да отидем пеша? — попита Сакс.
— Да, и мисля, че ще е по-добре.
Амелия разбра, че той има предвид това, че всяка кола би предизвикала внимание в предимно незалесеното гробище.
— Но трябва да действаме бързо. Скоро ще се стъмни. Покрили сме изходите, но…
Те тръгнаха безшумно по асфалтираната алея. Пролетната вечер беше мека и имаше доста хора. Някои бяха сами, вероятно вдовци и вдовици. Повечето възрастни. Имаше и двойки, които бяха дошли да оставят цветя на гробовете на родителите или децата си.
След пет минути те стигнаха до безлюдна част на гробището. Двама полицаи от тактическия отряд, мускулести мъже с къси подстрижки и оборудване, вдигнаха глави. Криеха се зад гробница.
Сакс кимна.
— Той дойде тук преди половин час и не е помръднал — каза едното ченге от тактическия отряд. — Разкарахме хората. Казахме им, че ще има държавно погребение и че искаме районът да бъде чист от съображения за сигурност.
Амелия погледна към гроб на петнайсетина метра и гърба на мъж, който седеше на пейка до надгробната плоча.
— Ако побегне, има ли други екипи? — попита тя.
— О, да. На три места — отговори Келър и посочи. — Той няма къде да отиде.
— Има ли кола?
— Не, детектив.
— Оръжия?
— Не забелязахме — отвърна единият полицай от тактическия отряд.