Подвоумих се, но не го направих.
Тя си тръгна — никога не остава да пренощува — и аз лежа в леглото. Часът е единайсет и нещо. Не знам точно.
Мисля какво се случи по-рано в спалнята. Смъкнах ципа на гърба на синята ѝ учителска рокля. Скромна. Сутиенът беше сложен, не за разкопчаване, а самата кройка. Човек би си помислил, че Алиша няма да иска лампите да са запалени, нито да ме гледа, но тя не се чувства удобно в мрака. Мисля, че е защото е предпазлива, когато е с мен. Не мога да я обвиня.
След това се изхлузиха и моите дрехи. Малките ѝ ръце се движеха бързо като гладни колибрита. Наистина сръчно. И започнахме нашата игра. Обичам я. Направо я обожавам. Само че трябва да внимавам. Ако не мисля за нещо друго, свършва прекадено скоро. Съзнанието ми препуска през мисли и спомени. Мисля си например какво ще направи с костта стоманеното длето, което си купих миналата седмица. За обяд в моето любимо заведение, откъдето взимам храна за вкъщи. За писъците на жертвата наскоро на строежа близо до „40 градуса север“, когато чукът със заоблен връх се стовари върху черепа ѝ. (Приемам го като доказателство, че не съм истинско чудовище. Да си представям кръвта и хрущенето не ме кара да свърша по-бързо, но малко притъпява сетивността ми.)
После Алиша и аз намерихме ритъма и всичко беше добре… докато в ума ми не изплува образът на проклетата полицайка. Спомних си как погледнах към ескалатора и я видях — значката и пистолета ѝ. Тя гледаше към мен. Присвити очи, развята червена коса. Отмести поглед от шибания ескалатор и писъците, търсейки мен, мен, мен. Но странно, въпреки че тя ужасно ме уплаши в мола и че е лоша като най-лошия Безочлив на света, докато си я представях, тласкайки се върху дребничката Алиша, аз не намалих темпото. Точно обратното.
Престанѝ! Махнѝ се!
Боже мой, на глас ли го казах?
Погледнах Алиша. Не. Тя беше вглъбена в мястото, където отива в такива моменти.
Червенокоска обаче не изчезна.
И после всичко свърши. Щрак. Алиша изглеждаше малко изненадана от бързината. Не че ѝ пукаше. Сексът подхранва жената като различни ястия, като мезета, докато мъжът иска едно-единствено предястие, което бързо да изгълта.
След това задрямахме и аз се събудих с мисълта, че все още съм някак безутешен, и с въпроса дали да я заведа в Стаята с играчките.
Запитах се, да или не?
И после ѝ казах да си тръгне.
Довиждане, довиждане.
Нищо повече освен тези думи.
И тя си тръгна.
Сега намирам телефона си и изслушвам съобщението от брат си.
Йо. Следващата неделя. „Анжелика“ или „Филм Форум“? Дейвид Линч или „Човекът, който падна на Земята“? Ти избираш. Ха, не, всъщност аз избирам. Защото аз те набрах!
Обожавам да чувам гласа му. Хем е като моя, хем не е.
Започвам да се чудя какво да правя, като не ми се спи. За утре имам много планове, които трябва да обмисля, но вместо това ровя в чекмеджето на нощното шкафче. Намирам дневника и продължавам да пиша. Всъщност записвам под диктовката на MP3-плейър. Винаги е по-лесно да говориш, да оставиш мислите да летят като прилепи в здрач, накъдето си искат, и по-късно да ги запишеш на хартия.
Тези откъси са от трудните дни, в гимназията. Кой не се радва, че ги е оставил зад гърба си? Пиша с доста хубав почерк. Монахините. Повечето от тях не бяха лоши. Когато обаче настояваха, човек трябваше да ги слуша, да се упражнява, да гледа да им угоди.
Какъв ден. Бях на училище до четири часа. Проект на Клуба по гражданско обучение. Госпожа Хупър остана доволна от работата ми. Тръгнах за дама си по тайния път. По-дълъг е, но по-добър. (Знаеш ли защо? Очевидно.) Покрай къщата, на която окачват паяжини на Хелоуин, покрай езерото, което се смалява всяка година, покрай дома на Марджъри, където веднъж я видях с разкопчана блуза, но тя не разбра.
Надявах се и се молех да се прибера благополучно у дома и мисля, че това ще стане. Но ето ги тях.
Са̀ми и Франклин. Излизат от дама на Синди Хансън. Синди е красива като манекенка. Сам и Франк също са хубави, типични момчета, с които тя би излизала. Не искам дори да говоря с нея. За Синди аз не съществувам, не съм на тази планета. Кожата ми е гладка, но съм твърде кльощав, недодялан и непохватен. Но какво да се прави. Такъв е светът.
Сам и Франк никога не са ме били, блъскали на земята и натривали лицето ми с прахоляк или кучешки лайна. Но и никога не съм оставал сам с тях. Е, разбира се, гледат ме някак особено. Всички в училище го правят. Ако бяха Дънкан и Бътлър, щяха да ме нападнат и да ме пребият, защото наоколо няма свидетели. Затова предполагам, че същото ще се случи и сега. Те са по-ниски от мен, но кой не е? Ала са по-силни, пък и аз не мога да се бия. Не знам как. Само размахвам ръце. Изглеждам глупаво. Веднъж помолих татко за помощ, но той не ми помогна. Включи телевизора на боксов мач и ме остави да го гледам. Това изобщо не ми помогна.