— Ами „Безочливите“? Какво означава това?
— Питър и аз сме създадени различно от другите. Изглеждаме различно. Нарича се синдром на Марфан.
Сакс не беше запозната с това. Тя предположи, че това състояние е причината за високия му ръст и непропорционално ниското тегло, дългите ръце и стъпала. За нея видът му не беше особено странен, просто друг тип телосложение. Но за съучениците му? Не им е трябвало много.
— Много ни се подиграваха — продължи Грифит. — И на двамата. Хлапетата са жестоки. Ти си хубава. Не знаеш какво е да ти се присмиват.
Нищо подобно! Когато беше тийнейджърка, Амелия беше по-голяма мъжкарана от повечето момчета и по-борбена от тях, но определено ѝ се подиграваха. Присмиваха ѝ се и в модния бизнес, защото беше жена. Същото беше и когато постъпи в полицията… и по същата причина.
— Повечето момчета ги тормозят във физкултурния салон — каза Върнън. — Но на мен най-много ми се подиграваха в часовете по трудово обучение. Всичко започна, защото бях влюбен в едно момиче от осми клас. Чух, че тя има страхотна къщичка за кукли. Затова, докато другите момчета изработваха лавици за книги и стъргалки за обувки, аз ѝ направих писалище „Нипъндейл“. Високо петнайсет сантиметра. Идеално. — Светлозеленокафявите му очи блеснаха. — Наистина беше съвършено. Момчетата се скъсаха да ми присмиват. „Върлината има къщичка за кукли.“ „Бастуна е момиче.“ — Той поклати глава. — Въпреки всичко го завърших. Подарих го на Сара и тя се ухили, сякаш ѝ беше забавно. Както когато направиш нещо хубаво за някого, а той иска повече. Или изобщо не иска нищо. Чувства се неудобно. Каза: „Благодаря“, сякаш благодари на сервитьорка. Повече не ѝ проговорих. И тя беше като останалите — арогантни, високомерни, наши. Безочливи.
Значи това било. Съучениците, които са му се присмивали и подигравали.
— А хората, отговорни за дефектната кола, с която са пътували Алиша и семейството ѝ? И те ли са Безочливи?
— Да. Хора, които те малтретират, не те зачитат, унижават те. Мислят само за себе си. Продават дефектни коли, а знаят, че са опасни. Печелят пари. Единствено това има значение за тях.
— Сигурно много си обичал брат си.
— Запазих стария си телефон с неговите гласови съобщения. Непрекъснато ги слушам. Носят ми известна утеха. — Грифит се обърна към Сакс. — Всяка утеха в този живот е хубаво нещо, не мислиш ли?
Амелия предполагаше, че знае отговора на следващия си въпрос.
— Какво се случи с момчетата, които разпространиха снимките на брат ти и онова момиче?
— О, затова се преместих в апартамента в Челси. Беше ми по-лесно да направя това, което бях решил — да ги намеря и да ги убия. Те работеха в града. Единия посякох до смърт. Сам. Другия, Франк, пребих до смърт. Труповете са в езеро близо до Нюарк. Мога да ти разкажа повече за това, ако искаш. Алиша щеше да ме убие, нали?
Сакс се поколеба.
Той щеше да разбере рано или късно.
— Да, Върнън. Съжалявам.
На лицето му се изписа примирение.
— Всъщност го знаех. Дълбоко в душата си знаех, че тя ме използва. — Той повдигна рамене. — Какво друго да очаквам? Но понякога се оставяш да те използват, защото… ами така. Самотен си или нещо друго. Всички плащаме за любовта по един или друг начин. — Грифит пак я погледна озадачено. — Ти си мила с мен. Въпреки че се опитах да убия майка ти. В края на краищата не мисля, че си Безочлива. Мислех, че си, но не е така. Може ли да ти дам нещо? — попита той след кратко мълчание.
— Какво?
— В раницата е. Книга.
Амелия погледна в раницата и намери тънко томче.
— Това ли?
— Да.
„Кратки изследвания на случаи на необяснима смърт“.
Сакс я прелисти и разгледа снимките на миниатюри на местопрестъпления. Не беше виждала такова нещо. Франсес Глеснър Лий беше създателката на диорамите. Амелия се засмя тихо, когато видя малка кукла труп, която лежи в кухня.
— Може да я вземеш. Искам да ти я подаря.
— Не ни е разрешено да приемаме подаръци. Нали разбираш?
— Така ли? Защо?
Сакс се усмихна.
— Не знам. Полицейско правило. Но не ни позволяват.
— Е, добре. Може да си я купиш, след като сега знаеш за нея.
— Непременно ще го направя, Върнън.
Приближиха се двама униформени полицаи.
— Детектив.
— Том — каза тя на по-високия от двамата.
— Микробусът дойде.
— Ще те закараме в ареста — каза Сакс на Грифит. — Няма да създаваш проблеми, нали?
— Не.
Тя му повярва.
58.
— Той е вътре.
Роналд Пуласки отмести очи от момчето на не повече от петнайсет години и погледна към сградата, която сочеше. Мястото беше опасно, по-лошо от по-голямата част на източен Ню Йорк. Рон и децата му неотдавна бяха гледали „Хобит“ и той си спомни как джуджетата и Билбо тръгнаха към една пещера. Това място му напомни за нея. Една от онези каменни постройки, кафеникава, с цвета на засъхнала кръв, и тъмни и хлътнали прозорци като очи на труп. Някои бяха счупени, а други — надупчени от куршуми.