Мрачната, заплашителна сграда беше подходящо място Один да продава наркотици. Или да произвежда прословутия си кеч. Върхът на дрогата.
Или може би го правеше другаде, а тук изтезаваше конкуренти и заподозрени информатори.
— Сам ли е? — попита Рон.
— Не знам.
Широко отворените кафяви очи на момчето се стрелкаха из улицата. Пуласки отново беше облечен с обикновени дрехи, но пак приличаше на такъв, какъвто е — бяло ченге в квартал на чернокожи, издокаран като за под прикритие. Той полагаше усилия да не се обръща и да не поглежда към уличката, където чакаше Тони с изваден пистолет „Глок“.
— Один въоръжен ли е? — попита Рон.
— Виж, пич, само ми дай зеленото, а?
— Плащам ти хилядарка. Один обикновено носи ли оръжие?
— Това не е моят квартал. Не познавам този Один, нито бандата му. Алфо от „Ричи“ гарантира за теб и ми каза, че ще кихнеш малко зелено, ако намеря този кучи син. Чух, че той ще бъде тук, в онази сграда. Само това знам. Сигурен ли си, че не си ченге?
— Не съм ченге.
— Добре. Направих това, което трябваше. А сега, дай зеленото.
Пуласки бръкна в джоба си и уви пръсти около седмичния си доход — по пет долара, за да изглежда по-дебела пачката.
— Почакай — настойчиво рече момчето.
— Какво да чакам? — Не ми давай кинтите сега.
Рон въздъхна.
— Но нали каза…
— Чакай, чакай…
Момчето се огледа наоколо и Рон направи същото. Какво ставаше, по дяволите?
И после забеляза трима младежи, двама латиноамериканци и един чернокож, които вървяха по отсрещната страна на улицата, пушеха и се смееха. Бяха някъде на осемнайсет-деветнайсет години.
— Чакай, чакай… Не, не гледай към тях. Гледай мен.
Пуласки отново въздъхна.
— Добре. Сега. Дай ми зеленото.
Рон му даде парите. Момчето бръкна в джоба си и му връчи смачкан пакет цигари.
Пуласки се намръщи.
— Какво има вътре? Не искам да купувам нищо. Искам само да говоря с Один.
— Вътре има цигари, пич. Вземи ги. Прибери ги, сякаш са три грама крек-кокаин. Внимателно. Скрий ги. Сега!
Аха. Рон най-после разбра. Хлапето искаше да изглежда така, сякаш му продава наркотици. Създаваше си улична слава. Изграждаше доверие в себе си. Пуласки погледна тримата младежи и видя, че те са ги забелязали, но не реагираха и продължиха по пътя си.
Той погледна към сградата.
— Добре. Къде по-точно е Один?
— Не знам. Знам само, че е вътре. На твое място щях да започна от първия етаж и да продължа нагоре.
Пуласки тръгна да пресича улицата.
— Хей — извика подир него момчето.
— Какво?
— Цигарите ми.
— Нали току-що ги купих. — Рон смачка пакета и го хвърли към хлапето. — Откажи ги. Вредни са за здравето.
— Майната ти.
Момчето изчезна и Тони се присъедини към Рон. И той беше облечен като за под прикритие — черни джинси и тениска, сиво кожено яке и шапка с емблемата на „Янките“, обърната с козирката назад. Двамата се отправиха към уличката до подобната на пещера постройка.
— Какво правят там вътре?
— Нямам представа. Хлапето се кълнеше, че Один е вътре в момента. Е, не се кълнеше. Мѝсли, че е вътре. И това е единствената следа, с която разполагаме. Затова да не губим надежда.
— Имам чувството, че правят амфетамини.
Рон се надяваше да не е така. Употребяващите метамфетамин и крек са като супергерои. Дрогата им дава безумна сила и замъглява мисленето им. Ако извадеха късмет, Один нямаше да е продавач на дребно, а на едро. Може би дори беше снабдявал директно Чарлс Бакстър, когото Райм беше вкарал в затвора „Райкърс“. Все пак брокерите и адвокатите от Уолстрийт трябва да купуват хероин и кокаин отнякъде.
— Ако продава, той няма да бъде сам и ще има оръжия — каза Тони. — Попита ли хлапето?
— Да, попитах го. Не знаеше. Стоим тук от четиридесет минути. Никой не е влизал или излизал. Мисля, че това е добре.
— Така ли? — попита Тони. — А не мислиш ли, че Один и тримата му телохранители с „АК 47“ може би са довтасали преди четиридесет и пет минути?
— Тони.
— Само казвам. Добре. Влизаме.
Тони смъкна ципа на якето си, за да има по-добър достъп до глока си, и погледна брат си.