— Къде е оръжието ти?
— На глезена.
— Не. Затъкни го в колана си.
Рон се поколеба, а после надигна крачола на джинсите си. Извади пистолета и го пъхна в джоба си, където държеше остатъка от парите за дрогата. Брат му кимна. Малкият „Бодигард“ вероятно щеше да изпадне от колана на Рон или да се плъзне към слабините му.
Тони докосна ръката му.
— За последен път. Сигурен ли си, че си заслужава?
Рон се усмихна.
Двамата се приближиха до външната врата на сградата. Не беше заключена. По-точно на мястото на ключалката зееше дупка.
— Кой апартамент?
Рон поклати глава.
Не се наложи обаче да търсят много далеч. Под звънеца в средата на червената олющена врата на апартамента в дъното на втория етаж беше пъхната написана на ръка картичка.
О’Дин.
При други обстоятелства Рон би се разсмял. Ирландски, не скандинавски наркодилър.
Тони застана от другата страна на вратата.
Рон не последва примера му. Когато някой погледне през шпионката и не види никого в коридора, това означава, че посетителите са ченгета. Той натисна звънеца с каменно изражение на лицето. Потеше се, но не избърса капчиците, стичащи се от челото му. Вече беше късно.
След минута тишина отвътре се чуха стъпки.
— Кой е? — попита прегракнал глас.
— Казвам се Рон. Бях приятел на Бакстър. Чарлс Бакстър.
Рон видя сенки, които се раздвижиха под вратата. Дали О’Дин не вадеше пистолет от джоба си, чудейки се дали да застреля посетителя през вратата? Не беше умно да го направи в жилището си. Рон обаче осъзна, че О’Дин може да не е особено психически стабилен и следователно да не му пука, че ще пречука натрапник пред дома си. А колкото до някой друг наблизо, тук изстрелите бяха горе-долу нещо обичайно и хората не им обръщаха внимание.
— Какво искаш?
— Знаеш, че Чарлс е мъртъв.
— Какво искаш?
— Той ми разказа за теб. Искам да продължа с теб оттам, откъдето той е прекъснал.
От другата страна на вратата се чу изщракване.
Зареждане на пистолет? Или дръпване на предпазител?
Звукът обаче се оказа първият от отключването на няколко ключалки.
Рон напрегна мускули и плъзна ръка към пистолета си. Тони вече беше извадил глока си.
Вратата се отвори. Рон надникна вътре и огледа мъжа, който стоеше пред него, осветен в гръб от светлината на евтина лампа със скъсан абажур.
Рон прегърби рамене и си помисли: „О, боже… Какво да правя сега?“.
59.
Линкълн Райм чу, че външната врата на къщата му се отвори и затвори. И приближаващи се стъпки.
— Това е Амелия — каза Джулиет Арчър, която беше в дневната с него.
— Познаваш по звука. Браво. Да, слухът, зрението и обонянието ти ще се подобрят. Някои лекари го оспорват, но аз правих експерименти и съм убеден, че е вярно. И вкусът също, ако не убиваш с много уиски вкусовите си рецептори.
— Аха. Е, животът е равновесие, нали?
Амелия Сакс влезе в дневната и им кимна за поздрав.
— Получи ли самопризнания от Грифит? — попита Райм.
— В общи линии. — Тя седна и им разказа историята на двамата братя — по-младият, загинал заради подигравки, а другият — все по-лабилен психически и изпълнен с желание за мъст. Разказът на Грифит съвпадаше идеално с историята на Алиша Морган.
— Безочливи — замислено каза Арчър, след като чу всичко. — Е, не предвидихме това.
Въпреки че мисловната нагласа на извършителя беше в голяма степен неразбираема за Райм, сега той трябваше да признае пред себе си, че Върнън Грифит е един от по-сложните заподозрени, пред които е бил изправен.
— Не е несимпатичен — отбеляза Сакс, изричайки абсолютно същите думи, които се готвеше да каже Линкълн. Тя обясни, че вероятно ще има споразумение с прокуратурата. — Той призна, че сме го арестували по правилата. Не иска да оспорва това. — Амелия се усмихна. — Попита дали ще му позволят да прави мебели в затвора.
Райм се зачуди дали е възможно, може би на осъдените за убийство не се разрешаваше достъп до триони, ножове и чукове със заоблен връх. Грифит май трябваше да се задоволи с изработване на регистрационни табели за автомобили.
Той погледна дъските с уликите и си помисли колко различни изглеждаха двата случая в началото, а в действителност се оказаха генетично свързани като близнаци. „Фромър срещу «Мидуест Кънвейънс»“ и „Народът на щата Ню Йорк срещу Грифит“, а сега и „срещу Алиша Морган“.
Сакс свали оръжието си, наля си кафе в чашка от сервиза, който Том беше наредил на масичката в ъгъла, и седна. Тъкмо отпи първата глътка, когато телефонът ѝ звънна. Тя прочете съобщението и се засмя.