И сега ще ме напердашат.
Защото наоколо няма свидетели.
Няма как да се върна. Продължавам да вървя. Чакам юмруците. Двамата се хилят. Това правят момчетата в училище, преди да завалят ударите.
Те обаче не ми посягат. Сам ме поздравява и пита дали живея наблизо. Отговарям, че съм през две преки. Те разбират, че съм избрал странен маршрут, за да се прибера вкъщи от училище, но не казват нищо.
Сам отбелязва, че кварталът е хубав. Франк добавя, че живее близо до железопътните релси, където е шумно и гадно. Аз мълча. Разбира се.
И после Франк казва: Пич, днес в часа беше велико.
Не мога да не се съглася. Той има предвид часа на госпожа Рич. Математика. Тя ме вдигна, защото зяпах през прозореца. Винаги го прави, когато някой зяпа през прозореца, за да го постави в неудобно положение. Без да поглеждам, отговорих: g(1) = h(1) +7 = -10.88222 + 7 = -3.88222.
Само каква физиономия направи госпожа Кучка, казва единият от тях. Направо я сбърка, пич.
Велико.
Доскоро, казва Сам и те тръгват.
Не ме биха, нито ме наплюха. Нито ме нарекоха смотаняк, върлина и така нататък.
Нищо.
Добър ден. Днес денят беше хубав.
Спирам записващото устройство и пия вода. След това лягам до Алиша, която още е в леглото. Едно време си мислех да си намеря гадже сляпа жена. Търсих, но не можах да намеря. Те не използват лични определения. Може би е твърде рисковано. На слепите жени им е все едно дали си твърде висок и кльощав и дали имаш дълго лице, дълги пръсти и дълги крака. Дали си мършав, уродлив червей. Хърбел. Върлина. Планът ми беше сляпа жена, но не стана. Срещам се с някоя от време на време. Нещата вървят горе-долу добре. И после всичко свършва.
Винаги свършва. Ще свърши и с Алиша.
Замислям се за Стаята с играчките.
След това пак се връщам към дневника и пиша десет-двайсет минути.
Възходите и паденията в живота, записани завинаги. Също като спомените ми на лавиците в Стаята с играчките. Спомням си радостта, тъгата или гнева, свързани с всеки.
Днес денят беше хубав.
Сряда
II. Стажантката
6.
— Господин Райм, каква чест.
Линкълн не знаеше как да реагира на това. Кимане би било уместно.
— Господин Уитмор.
Не се обръщаха на малките си имена, но Райм беше научил, че неговото е Евърс.
Адвокатът сякаш беше телепортиран от петдесетте години на миналия век. Носеше тъмносин костюм от габардин и бяла риза с колосани като пластмаса яка и маншети. Вратовръзката, също толкова корава, беше в оттенък на синьо, близък до виолетово, и тънка като линийка. От горния джоб на сакото му се подаваше бял правоъгълник.
Лицето на Уитмор беше продълговато и бледо и толкова безизразно, че Райм си помисли за момент дали не страда от парализа на лицевия нерв или нещо подобно. Точно когато стигна до това заключение обаче, адвокатът сбърчи чело, когато видя дневната и апаратурата.
Линкълн осъзна, че човекът, изглежда, чака покана да седне, и му каза да се настани. Уитмор приглади панталона си, разкопча сакото си, придърпа най-близкия стол и седна. С абсолютно изправен гръб. Махна очилата си, почисти кръглите стъкла с тъмносиня кърпа, сложи ги на носа си и пъхна кърпата в джоба си.
Когато видеха за пръв път Райм, посетителите реагираха общо взето по два начина. Повечето онемяваха и се изчервяваха в компанията на човек с деветдесет процента неподвижно тяло. Други се шегуваха и го закачаха за състоянието му. Това беше досадно, макар и за предпочитане пред първото.
Някои — любимите на Линкълн — поглеждаха един-два пъти тялото му и продължаваха да говорят, несъмнено по същия начин, както биха оценили евентуални сватове — ще се въздържим от мнение, докато не стигнем до същината. Именно така постъпи Уитмор.
— Познавате ли Амелия? — попита Райм.
— Не. Не съм се срещал с детектив Сакс. Имаме общ приятел, наш съученик от гимназията в Бруклин. Колега адвокат. Тя се обадила на Ричард и го помолила да поеме случая, но той не се занимава с морални щети и телесни повреди и ѝ дал телефона ми.
Тясното му продълговато лице подчертаваше замисленото му изражение и Линкълн се изненада, като чу, че Уитмор и Сакс са горе-долу на една възраст. Адвокатът изглеждаше пет-шест години по-стар от нея.