— Знаете ли името му?
— Не, но… — Той вдигна глава. — Шарлот?
Двайсет и няколко годишната сервитьорка го погледна. Ако се хранеше със специалитета на ресторанта, тя очевидно го правеше умерено. Младата слаба жена приключи с поръчката и се приближи до тях.
Сакс се представи и както е протоколът, показа полицейската си значка. Очите на Шарлот блеснаха. Тя се развълнува от възможността да помогне на полицията.
— Шарлот работи много смени. Тя е нашата опора.
Младата жена се изчерви.
— Господин Родригес смята, че може би познавате един висок мъж, който често идва тук — каза Амелия. — Висок, много слаб. Вероятно е бил със зелено карирано сако и бейзболна шапка.
— Да, помня го!
— Знаете ли името му?
— Не. Просто е трудно да не го забележиш.
— Какво можете да ми кажете за него?
— Ами както вие го описахте, тънък, мършав. А пък яде много. По десет-петнайсет сандвича.
Сандвичи… Бургери.
— Но може да ги купува за други хора, нали?
— Не, не, не! Изяжда ги тук. Повечето пъти. Направо ги изгълтва, както казва майка ми. И два млечни шейка. Толкова е кльощав, а излапва всичко това! Понякога млечен шейк и безалкохолно. Откога сте детектив?
— От няколко години.
— Много е готино!
— Идвал ли е с някого?
— Не съм го виждала с друг.
— И идва тук често?
— Може би веднъж седмично или през седмица.
— Смятате ли, че живее наблизо? Да е споменал нещо?
— Не. Не ми е казвал нищо. Само си поръчва и седи с наведена глава. Носи шапка. — Шарлот присви очи. — Бас ловя, че се страхува от охранителни камери. Вие как мислите?
— Възможно е. Можете ли да го опишете, лицето му?
— Не съм му обръщала внимание. Продълговато лице, бледо, сякаш не излиза много. Мисля, че няма брада или мустаци.
— Имате ли представа откъде идва и накъде отива?
Шарлот се помъчи, но нищо не ѝ дойде наум.
— Съжалявам. — Тя едва не се сви от страх, че не може да отговори на въпроса.
— Има ли кола?
Отново поражение.
— Ами не знам… Почакайте. Не, вероятно няма. Не отива на паркинга, когато си тръгва. Заобикаля го.
— Тогава сте го наблюдавали.
— Той привлича погледа. Не че е изрод, но е адски кльощав. Яде толкова много, а е мършав. Не е честно. Всички ние трябва да внимаваме с яденето, нали?
Сакс се усмихна.
— Всеки път ли се отправя натам, когато си тръгва?
— Да, сигурна съм.
— Носи ли нещо?
— Два пъти носеше найлонов плик. Веднъж го сложи на тезгяха. Беше тежък и нещо изтрака. Метално.
— Какъв цвят беше пликът?
— Бял.
— Имате ли представа какво имаше вътре?
— Не. Съжалявам. Наистина искам да помогна.
— Справяте се отлично. Дрехите му?
Шарлот поклати глава.
— Не съм го виждала с друго освен със сакото и бейзболната шапка.
— Имате ли охранителна видеокамера? — обърна се Амелия към управителя Родригес, макар че се досещаше какъв ще е отговорът.
— Лентата се превърта и презаписва всеки ден.
Да, точно както предполагаше. Върху кадрите със заподозрения вече беше записано друго.
Тя отново се обърна към Шарлот:
— Много ми помогнахте. — Отправи следващия си въпрос към двамата. — Искам да кажете на всички, които работят тук, че търсим този човек Ако дойде пак, обадете се на 911 и кажете, че той е заподозрян в убийство.
— Убийство — промълви Шарлот. Изглеждаше ужасена и същевременно заинтригувана.
— Точно така. Аз съм детектив номер 5885, Сакс. — Тя даде визитната си картичка на управителя и на Шарлот. Младата жена я погледна така, сякаш малкото картонче беше огромен бакшиш. Тя носеше венчална халка и Амелия предположи, че вече предвкусва разговора на масата за вечеря. Сакс погледна първо единия и после другия. — Но не се обаждайте на мен, а на 911 и споменете името ми. Патрулната кола ще дойде по-бързо от мен. Дръжте се така, сякаш не се случва нищо. Обслужете го както обикновено и когато седне, ни се обадете. Ясно ли е? Не правете нищо повече. Мога ли да разчитам на вас?
— О, разбира се, детектив — отвърна Шарлот като редник, който потвърждава заповед на генерал.
— Ще се погрижа всички да научат — добави Родригес.
— В района има други ресторанти „Уайт Касъл“. Той може би ходи и там. Бихте ли казали същото и на техните управители?
— Добре.
Сакс надзърна през чистото стъкло и огледа широката улица с магазини, ресторанти и жилищни сгради от двете страни. Всеки от магазините можеше да продава неща, които тракат, и да ги слага в бели найлонови пликове за клиенти, които да ги занесат вкъщи… или на място за убийство.