— Няма защо.
— Ще ви изпратя — обади се Том.
— Мел, залавяй се за работа — изръмжа Линкълн.
Криминалистът отново се покатери на скелето и фотоапаратът започна да проблясва.
— Ще се видим на лекцията следващата седмица, Линкълн — каза Джулиет.
— Може пак да дойдеш тук, разбира се. Като стажант. Само че някой друг път.
— Добре — монотонно отговори тя и насочи количката си към коридора заедно с Том. Минута по-късно Райм чу, че вратата се затвори. Той закара количката си до видеоекрана и се загледа в Арчър, която, опълчвайки се срещу брат си, с лекота се спусна по рампата и спря на тротоара, а после се обърна и погледна към къщата.
Линкълн се върна до монитора на компютъра, който показваше снимките, направени от Амелия Сакс, и се втренчи в тях.
След това дълбоко въздъхна.
— Том! Том! Викам те! Къде си, по дяволите?
— На около осем крачки от теб, Линкълн. И не, не си оглушал напоследък. Какво искаш толкова учтиво?
— Върни я тук.
— Кого?
— Жената, която току-що излезе. За кого другиго може да говоря? Искам да я върнеш. Веднага.
Рон Пуласки стоеше на тротоар, който беше напукан на трапеци и триъгълници от бетон, издигащи се като айсберги в ледено поле. Телената ограда, до която стоеше, имаше бодлива тел отгоре и беше нашарена с графити, обезобразени букви и символи, още по-загадъчни от обикновено, защото бяха написани върху мрежа. Кой би надраскал мрежа, запита се той. Може би всички тухлени стени и бетонни повърхности бяха изрисувани и нямаше повече място.
Пуласки слушаше гласовата си поща.
Амелия Сакс го караше да се върне. Той се беше измъкнал от бойния им щаб в Главното управление на полицията, мислейки, че тя ще проследи уликата за „Уайт Касъл“ и ще се върне в Манхатън след няколко часа, но Сакс очевидно беше открила нещо, което щеше да тласне напред разследването. Рон отново изслуша съобщението и реши, че тя не се нуждае от него незабавно. Изглежда нямаше нищо спешно. Сакс искаше помощ да огледа района, където преди няколко дни беше забелязан Неизвестният заподозрян 40 и където той ходеше от време на време. Може би живееше там или пазаруваше.
Пуласки не искаше да говори с нея и ѝ написа отговор. По-лесно е да лъжеш, когато общуваш с палци, а не с гласа си. Ще дойда веднага щом мога. Излязох за малко.
Нищо повече.
Когато се замисли обаче, съобщението му не беше точно лъжа. Рон не беше в Управлението и веднага щом свършеше работата си, щеше да се присъедини към нея за огледа. И все пак, докато беше на улицата и патрулираше, подходът му беше: пропускът да разкриеш също е измама.
Младият полицай изпрати съобщението и отново застана нащрек. Беше изключително бдителен. Намираше се в Район 33 в Бруклин и трябваше много да внимава.
Пуласки току-що беше тръгнал от транспортния възел Бродуей Джънкшън и вървеше по авеню „Ван Синдерен“. В тази част на Бруклин цареше пълна бъркотия. Не беше особено мръсно, не повече от други райони на града, само хаотично. Над главата му дрънчеше надземната железница. Метрото. Минаваха върволици автомобили и камиони, свиреха с клаксони и криволичеха от едната лента в другата. По тротоарите се движеха тълпи хора. И велосипеди.
Полицаят се открояваше. Расата му беше представена от около два процента от местното население тук, където се сливаха Оушън Хил, Браунсвил и Бедфорд-Стайвесънт. Никой не го закачаше, никой дори не го забелязваше, всички бяха заети със задачите си, които в Ню Йорк винаги бяха спешни. Или бяха съсредоточени в мобилните си телефони, или в разговори с приятели. Като в повечето квартали, огромното мнозинство местни жители искаха само да отидат или да се върнат от работа, да бъдат с познатите си в барове, кафенета или ресторанти, да пазаруват, да се разходят с децата и кучетата и да се приберат у дома.
Това обаче не означаваше, че Рон може да пренебрегне онези, които може би проявяват нещо повече от непринуден интерес и се питат защо това изкъпано бяло момче с градска подстрижка и гладко като на бебе лице се разхожда по неравния тротоар на опасна част на града, населена с чернокожи. Район 33, като последните цифри на пощенския му код, статистически беше най-опасната част на Ню Йорк.
След като Амелия Сакс излезе от Главното управление, Пуласки изчака няколко минути, а после съблече полицейската си униформа и се преоблече в джинси, маратонки, военнозелена тениска и протрито черно кожено яке. Наведе глава и излезе от Управлението. Беше теглил пари от банкомат наблизо, изтръпвайки, когато видя как банкнотите падат в ръцете му. Наистина ли правя това, мамка му, помисли си той, използвайки думи, които много рядко и в екстремни ситуации се изплъзваха от розовите му устни.