Улиците обаче бяха чисти.
— Чух, че има някакъв нов боклук — тихо каза той. — Не е оксиконтин, но е като него.
— Не съм го чувал, брато. Мога да ти дам трева, кокаин, метедрин, метамфетамин. — Алфо се отпускаше. Арестите под прикритие не ставаха така.
Рон посочи челото си.
— Виж какво ми се случи. Пребиха ме преди две години. Болките в главата ми се завърнаха. Силни. Направо ме скапват. Ти имаш ли главоболие?
— Обикновено махмурлук от водка — усмихна се Алфо.
Пуласки остана сериозен.
— Болката ми е много силна. Не мога да си върша работата както трябва. Трудно ми е да се съсредоточа.
— Какво работиш?
— В строителството. Екип в града. Железария.
— Леле, онези небостъргачи? Как го правите, мамка му? Как се катерите там? Шибана работа.
— На два пъти едва не паднах.
— Кофти. Оксиконтинът ще те оправи.
— Не, не, новият боклук е различен. Само премахва болката, не обърква ума ти, не ти се вие свят.
— Вие ти се свят? Нямаш ли рецепта?
— Няма рецепти за това нещо. Ново е, от тайни лаборатории. Чух, че може да се намери тук, в Бруклин. Най-вече в източен Ню Йорк. Знаеш ли един тип на име Один? Нещо такова. Той го прави или го вкарва от Канада или Мексико. Познаваш ли го?
— Один? Не. Не съм го чувал. Как се казва този нов боклук?
— Кеч.
— Нарича се кеч?
— Нали това казах.
Алфо, изглежда, хареса името3:
— Значи те сграбчва, хваща те, толкова е силен.
— Мамка му. Не знам, но го искам. Лоша работа, пич. Нуждая се от него. Трябва да овладея главоболието.
— Ами нямам такова чудо. Не съм го чувал. Но мога да ти дам десетина други. Обичайните. Стотарка.
Това е малко по-евтино от обичайната цена на улицата. Оксиконтинът е още толкова отгоре. Алфо ме зарибява, помисли си Рон.
— Да, добре.
Размяната става бързо. Както винаги. Найлоново пликче с оксиконтин се разменя за шепа банкноти. След това дилърът примигна, когато погледна пачката, която му даде Пуласки.
— Брато, казах стотарка. Тук са пет.
— Бакшиш.
— Бакшиш?
— Като в ресторант.
Алфо остана озадачен.
Рон се усмихна.
— Задръж ги, пич. Само те моля да поразпиташ и да провериш дали ще можеш да ми намериш от новия боклук. Или поне кой е онзи Один и къде мога да взема кеч от него.
— Не знам, брато.
Пуласки кимна към джоба му.
— Следващия път ще ти дам още повече, ако ме насочиш в правилната посока и ако информацията е вярна.
И после мършавият хлапак сграбчи рамото на Рон и се наведе към него, излъчвайки смрад на тютюн, пот, чесън и кафе.
— Да не би да си шибано ченге?
Пуласки го погледна в очите.
— Не. Аз съм човек с толкова силно главоболие, че понякога не мога да стана, лежа в банята и повръщам часове наред. Ето кой съм. Говорѝ с Еди. Той ще ти каже.
Алфо отново погледна белега на челото му.
— Ще ти се обадя, брато. Номерът?
Рон въведе в телефона си номера на Алфо и бандитът записа неговия.
Два телефона с предплатена карта. Епохата на доверието.
Пуласки се обърна, наведе глава и тръгна към транспортния възел Бродуей Джънкшън.
Стори му се доста смешно, че можеше да каже на Алфонс Гравита, че е ченге, но нямаше да има значение, защото това изобщо не беше операция под прикритие. Никой в полицията — или на света — не знаеше. Парите, които даде на Алфо, не бяха служебни, а негови лични средства, които Джени и той не можеха да си позволят да прахосат.
Понякога обаче, когато си отчаян, правиш отчаяни неща.
10.
Това не беше хубаво. Никак не беше хубаво.
Тя разваля всичко. Червенокоска, ченгето, Безочливата.
Тя ми го отне. Моят чудесен „Уайт Касъл“. Открадна го.
И обикаля по „Астория“, търсейки улики — водещи към мен.
Малко късмет тук, също като в мола, когато тя беше до ескалатора убиец. Тук също ми провървя, защото я видях пръв, на половин пряка от „Уайт Касъл“.
Червенокоска, влиза вътре като ловец.
Моят „Уайт Касъл“…
Две минути по-късно щях да нахлуя и аз, гладен, с потекли лиги. Да ям бургер и да пия млечен шейк. И после — очи в очи с Червенокоска. Тя може да извади пистолета си по-бързо, отколкото аз да измъкна трошача на кости или триона пасвател от раницата си.
Късметът отново ме спаси.
Но дали нейният късмет я доведе тук?
Не, не, не. Аз проявих небрежност. Това е.
Вбесен съм.