Да, спомням си. Изхвърлих боклука, когато Безочливите ме погнаха в мола. Отървах се от отпадъците от „Старбъкс“ далеч оттам, но те някак са ги намерили. Това означава, че са открили и другите неща, които изхвърлих. В контейнера на онзи мексикански ресторант зад мола. Мислех, че служителите от персонала ще си затворят очите и устата, защото иначе ще ги върнат обратно в Сиудад Хуарес. Не ми мина през ума, че Червенокоска ще прерови боклука. Сигурно е открила салфетка или касова бележка от „Уайт Касъл“. А отпечатъци? Аз много внимавам. Когато съм на публично място, използвам връхчетата на пръстите си. Знам, че горната им част не оставя отпечатъци.
Или потапям салфетките в безалкохолна напитка или кафе и ги превръщам в каша.
Тогава обаче не помислих за това.
Като стана дума за ръце, сега дланите ми са влажни и потни, а дългите ми пръсти леко треперят. Ядосвам се на себе си, но най-вече на нея. Червенокоска… Отне ми „Уайт Касъл“ и ме накара да свърша твърде бързо с Алиша.
Сега, докато я наблюдавам от разстояние, я виждам как грациозно се движи по улицата. Влиза и излиза от магазини. Знам какво е направила. Попитала е някоя сервитьорка в „Уайт Касъл“ или всички сервитьори и клиенти дали са виждали това върлинесто, кльощаво момче. Богомолката. Бастуна. Хърбела. О, да, разбира се, виждали сме го. Много е странен. Невъзможно е да не го забележиш.
Добрата новина е, че тя няма да намери любимия ми магазин, където често ходя преди или след бургерите. Магазинът не е на тази улица, нито наблизо. Намира се на една спирка с метрото. Червенокоска обаче може да направи други връзки.
Трябва да се погрижа за това.
Избивам от главата си всичките си добри намерения — посещението при брат ми по-късно днес, забавленията с Алиша довечера и следващото убийство в програмата ми.
Плановете се променят.
Както и късметът ти, Червенокоске. Приготви се. Тя влиза в магазин за алкохол, за да задава въпроси за дългото кльощаво момче, а аз тръгвам по тротоара. Заобикалям отдалеч „Уайт Касъл“, където вече знаят за мен.
Моят чудесен „Уайт Касъл“. Където повече не мога да отида.
Премествам раницата по-високо на рамото си и вървя бързо.
— Ти беше права. Твоите умозаключения — каза Райм, въпреки че едва ли беше необходимо да ѝ го казва.
Той реши, че Джулиет Арчър е човек, който не би правил заключения, ако няма изключително добри основания да мисли, че са верни.
Тя приближи инвалидната си количка.
— Макар причината да заведем иск веднага да не са други ищци, а това, че вдовицата на жертвата и синът ѝ са в окаяно положение. — Линкълн обясни за липсата на застраховка и дълговете им. За гаража в щата Ню Йорк, бъдещият им и вероятно постоянен дом.
Арчър не изказа мнение за Скънектади, но неподвижното ѝ лице предполагаше, че разбира затрудненията, надвиснали над майката и детето. Линкълн описа допълнителния проблем със сложната история на работните места на Фромър.
— Адвокатът ще изгради теза, за да докаже, че това е било временна криза, но може да се окаже трудно.
Очите ѝ блеснаха.
— Но ако докажете, че ответникът е допуснал някаква колосална грешка или небрежност, може да има наказателни щети.
Може би, както Уитмор беше казал на Райм, Арчър също би трябвало да учи право.
„Адвокатите от Бостън“…
— Да ги заплашим с наказателни щети — напомни ѝ Линкълн. — Ние искаме споразумение, при това бързо.
— Кога ще имаме достъп до истинския ескалатор и всички улики? — попита Джулиет.
— Може да минат месеци.
— Но възможно ли е да съберем аргументи за съдебен спор само от копие на ескалатора?
— Ще видим. — Райм обясни какво беше казал Уитмор за строгата отговорност за продукта и за небрежността, както и за вероятността от външна намеса, която би освободила от отговорност производителя.
— Първата ни работа е да определим дефекта.
— И да намерите много небрежен и много богат ответник — сухо подхвърли тя.
— Това е стратегията. Том!
Болногледачът се появи.
— Защо не му обясниш каква е ситуацията с теб? — обърна се Линкълн към Арчър.
Тя го направи. За разлика от Линкълн Джулиет нямаше травма на гръбнака. Лекарите бяха открили тумор около четвъртия и петия шиен прешлен (нараняването на Райм беше в четвъртия). Тя разказа за поредицата от лечебни процедури и операции, които нямаше да постигнат нищо друго, освен накрая да я парализират като Райм, ако не и повече. В момента животът ѝ беше зает с приспособяване към състоянието ѝ чрез смяна на професията с някоя по-подходяща за човек, страдащ от квадриплегия, и учене от опитен пациент — Линкълн.