Болногледачът застана на прага.
— Раничко е, както подчертах преди малко.
— Твърде рано за кока-кола?
— Ти не пиеш газирани напитки. Нямаме в къщата.
— Но доколкото си спомням, на ъгъла има бакалия.
Железарските магазини, които бяха два близо до „Уайт Касъл“, се оказаха провал.
Никой не си спомняше да е виждал клиент, отговарящ на описанието на Неизвестния заподозрян 40. И никой от тях не продаваше чукове със заоблен връх. Амелия Сакс обикаляше от един час и оглеждаше другите магазини покрай ветровитите, осеяни с боклуци тротоари на този работнически квартал: ремонтни гаражи, магазини за авточасти, за телефонни карти, фирми за нелегални таксита, магазини за перуки, мексикански ресторанти и десетки други. Един продавач в дрогерия беше „съвсем сигурен“, че е виждал на улицата мъж, отговарящ на описанието на Неизвестния заподозрян 40, но не можеше да си спомни точно къде е бил, как е бил облечен и дали е носел нещо.
Думите му поне потвърдиха предположението на Шарлот от „Уайт Касъл“, че той е отивал в тази посока. Но колкото до крайната му цел — това оставаше загадка. Разбира се, имаше автобусни спирки и метростанции, в които можеше да е влизал, или гаражи, където да е паркирал колата си — въпреки че не беше използвал паркинга на заведението за хамбургери. Амелия провери и камерите за наблюдение в търговските обекти, но никоя не беше фокусирана върху тротоара, а само върху вратите, паркинга и интериора. Пък и камерите бяха десетки и дори ако заподозреният беше влизал в някой магазин или минал напряко през паркинг, Сакс нямаше нито достатъчно хора, нито време да прегледа стотици часове видеозаписи. Убийството на Тод Уилямс беше ужасяващо престъпление, но не беше единственото в кварталите на Ню Йорк. А в полицейската работа винаги трябваше да балансираш.
И правилото за баланса беше в сила и за личния ѝ живот.
Тя извади мобилния си телефон.
— Ами?
— Мамо. Как си?
— Добре — отговори Роуз Сакс и от нейната уста това означаваше добре или зле или всичко по средата. Тя не се оплакваше.
— Скоро ще дойда.
— Мога да взема такси.
— Мамо — засмя се Амелия.
— Добре, миличка. Ще бъда готова.
Сакс се върна, оглеждайки магазините от другата страна на улицата.
И най-после попадна на солидна улика — в таксиметрова фирма. Амелия описа заподозрения на брадатия слаб управител и човекът веднага се намръщи и със силен акцент от Близкия изток каза:
— Да, много слаб мъж. Носеше голям плик с хамбургери от „Уайт Касъл“. Странно за такъв кльощав човек.
— Спомняте ли кога точно беше това?
Той не си спомняше точно, но предполагаше, че е било преди две седмици — вероятно в деня, когато беше убит Тод Уилямс. Не си спомняше и кой е бил шофьорът и фирмата не пазеше данни за дестинациите, но обеща да разпита служителите и да научи повече.
Сакс присви очи и го погледна.
— Важно е. Мъжът е убиец.
— Ще започна веднага. Да, ще го сторя.
Тя му повярва. Предимно заради неспокойните му очи, когато видя полицейската ѝ значка. Това говореше, че не всичките му разрешителни са в безупречен ред и управителят сигурно щеше да съдейства в замяна на мълчаливото ѝ съгласие да не изпраща при него представители на Комисията за такситата и лимузините.
Сакс зави на юг и се отправи към колата си, която беше на паркинга на „Уайт Касъл“. Отби се на още няколко места, където не беше много вероятно да открие улики — магазин за перуки, салон за маникюр и ремонтна работилница за компютри без прозорци, и пак тръгна по тротоара. Изведнъж съзря нещо с периферното си зрение. Движение. Това не беше необичайно тук, въпреки че в този ветровит ден улицата беше почти безлюдна. Само че движението беше особено. Бързо, е рязко сменяща се посока. Сякаш някой не искаше да бъде видян.
Сакс разкопча сакото си, плъзна дясната си ръка към пистолета и се огледа наоколо. Наблизо имаше автосервиз с няколко превозни средства, от мотоциклети до лекотоварни камиони, всичките паркирани хаотично, много от тях разглобени в различна степен. Човекът, който беше помръднал някъде наблизо — ако беше човек, а не сянка, боклук или прахоляк, понесен от вятъра — се беше вмъкнал между два по-големи камиона, яркожълт „Пенске“ под наем и дълъг шест-седем метра пикал, чиято единствена емблема бяха две големи гърди, изрисувани с яркочервен спрей.
Може би Неизвестният заподозрян 40 отново идваше за обяда си от купчина бургери, беше познал Амелия от мола и я бе проследил.
Малко вероятно, но не и невъзможно. Тя сложи ръка на глока си и се приближи до камионите. Нямаше следа от сянката. Сакс продължи да върви по паркинга, криволичейки из автоморгата. Вятърът развяваше сакото и косата ѝ. Неблагоприятни условия за стрелба. Тя извади ластик от джоба си и завърза косата си на опашка. Огледа се наоколо още веднъж. Единствените живи същества, които видя, бяха чайки и гълъби и един любопитен и смел плъх. Не, два. Дали беше съзряла движението на птиците или на гризачите? По уличната настилка се плъзгаха хартиени боклуци и после се издигаха във въздуха. Може би беше видяла понесен от вятъра вчерашен брой на „Ню Йорк Поуст“.