Сакс се замисли. Енрико Гутиерес. Издирван за убийство — вероятно предумишлено, а по-вероятно непредумишлено. Това беше едно от първите разследвания на Пуласки заедно с друг детектив от Криминалния отдел. Един наркопласьор беше убил друг, затова не полагаха големи усилия да приключат случая. Тя предположи, че информаторът е попаднал на следа и се е обадил на Пуласки.
— Онзи стар случай ли? — попита Амелия. — Мислех, че прокуратурата се е отказала. Едва ли си струва времето.
— Наредиха ми да представя кратко описание на случая. Не видя ли докладната ми записка?
Сакс не обръщаше внимание на много докладни записки, които се разпространяваха в Главното управление на полицията. Връзки с обществеността, безполезна информация, нови процедури, които щяха да бъдат отменени следващия месец. В съживяването на разследвания като това за Гутиерес нямаше много логика, но от друга страна, детективите и патрулните полицаи не бяха в положение да оспорват решенията на шефовете. И ако Пуласки искаше да се издигне в света на полицията, трябваше да изпълнява заповедите от горе. И да приема сериозно докладните записки.
— Добре, Рон, но наблегни на Неизвестния заподозрян 40. Ако нашето момче освен с чукове си играе с бомби с изкуствени торове и отрови, това е приоритетът ни. И отговаряй на проклетия си телефон.
— Ясно, разбрах. Ще гледам да вместя някак случая „Гутиерес“.
Тя му обясни какво са казали Шарлот и управителят на „Уайт Касъл“ и добави:
— Проверих в повечето магазини наоколо и обходих половината улици, по които той може да отиде до метростанции, автобусни спирки или жилищни блокове. — Каза му на кои места е ходила и че Рон трябва да извърви още няколко преки и да провери. Разказа му и за фирмата за нелегални таксита, където вероятно е бил забелязан заподозреният.
— Искам да отидеш при тях. Трябва ни шофьорът. Притисни ги.
— Добре.
— Трябва да заведа майка си на лекар.
— Как е тя?
— Чака. Операцията е след няколко дни.
— Поздрави я от мен.
Амелия кимна, върна се при своя „Форд Торино“ и включи големия двигател. След двайсетина минути вече караше по улиците на квартала си. Изпита облекчение, когато се отправи към приятния жилищен квартал „Каръл Гардънс“. Мястото беше много по-занемарено, когато тя бе израснала там. Сега беше бастион на хора с пари — недостатъчно, за да си позволят същите квадратни метри в Манхатън, но все пак в очертанията на града. Облагородяването не безпокоеше Сакс. Тя прекарваше доста време в лоши части на града и се радваше, когато се върне у дома, в добре поддържания анклав с гардении в саксии на улицата, семейства, които карат велосипеди в парковете и изобилие от ароматни кафенета (въпреки че нямаше нищо против да гони хипстъри в Сохо и Трайбека).
Хей, виж това. Свободно място за паркиране. Само на една пряка от дома ѝ. Амелия можеше да паркира навсякъде, ако остави на таблото полицейската си карта, но беше разбрала, че тази практика не е разумна. Една сутрин видя, че на предното стъкло на колата е надраскано със спрей „Прасе“. Не смяташе, че думата се използва много напоследък, и си помисли, че извършителят е някой нещастен, застаряващ демонстрант срещу войната във Виетнам. И все пак почистването ѝ струва четиристотин долара.
Паркира и тръгна по обточената с дървета улица към къщата си, която беше в класически бруклински стил — кафяви тухли, боядисани в тъмнозелено рамки на прозорците и малка зелена тревна площ отпред. Влезе вътре, заключи вратата и махна сакото си и кобура с пистолета „Глок“ от колана си. Тя обичаше да стреля както в работата си, така и като любимо занимание и беше шампион в полицейските състезания по стрелба с пистолет и на частни стрелбища, но вкъщи, около семейството си, беше дискретна и не показваше оръжието си.
Остави глока в дрешника, на лавица до сакото си, и отиде в дневната.
— Здравей. — Кимна и се усмихна на майка си, която се сбогува с онзи, с когото говореше по телефона, и остави слушалката.
— Миличка.
Слабата, неусмихваща се Роуз Сакс беше противоречива личност.
Тя не говори на дъщеря си месеци наред, когато Амелия напусна работата си като манекенка и отиде в полицията.
Роуз не говори на съпруга си още по-дълго, защото мислеше, че той е насърчил смяната на професията на дъщеря им (а всъщност не беше така).
Настроенията ѝ караха бащата и дъщерята да отиват в гаража в събота сутрин и следобед, за да работят по един от мощните автомобили, които и двамата обичаха да модифицират и да шофират.
Тази жена беше неотлъчно до съпруга си Херман, когато той се разболя от рак, погрижи се на дъщеря ѝ да не липсва абсолютно нищо, ходеше на всяка родителска среща, работеше на две места, когато се налагаше, и преодоля колебанието си за връзката между Райм и дъщеря си и бързо го прие и хареса.