Роуз взимаше решенията в живота си по неизменните правила на благоприличието и здравия разум, които често бяха неразбираеми за другите. И все пак човек не можеше да не се възхити на твърдостта ѝ.
Тя беше противоречива и в друго отношение. Физическите си превъплъщения. От една страна, бледата ѝ кожа се дължеше на слабо оросяване с кръв, която се мъчеше да премине през увредените ѝ кръвоносни съдове, но очите ѝ пламтяха. Нямаше сили, но прегръдката ѝ беше крепка, а ръкостискането — като менгеме. Ако те одобри.
— Говорех сериозно. Не е необходимо да ме караш. Мога и сама.
Само че не беше така. И днес Роуз изглеждаше особено крехка, задъхана и видимо неспособна да стане от дивана — жертва на предателството на тялото си, както смяташе Амелия, защото беше слаба, рядко пиеше и никога не беше пушила.
— Няма проблем. След това ще се отбием в „Гристийдс“. Нямах възможност по пътя дотук.
— Мисля, че във фризера има разни неща.
— Въпреки това трябва да отида в супермаркета.
Роуз погледна дъщеря си със съсредоточени и пронизващи очи.
— Наред ли е всичко?
Физическото заболяване не беше засегнало проницателността ѝ.
— Разследването е трудно.
— Твоят Неизвестен заподозрян 40.
— Да. — И беше още по-трудно, защото партньорът ѝ бе отмъкнал под носа ѝ най-добрия криминалист в града, по дяволите, при това заради гражданско дело, което изобщо не беше толкова спешно, колкото нейното разследване. Вярно, животът на Санди Фромър и на сина ѝ щеше драстично да се промени, ако не получат обезщетение от фирмата, станала причина за трагедията, но нямаше да умрат и нямаше да останат на улицата, докато Неизвестният заподозрян 40 може би планираше да убие отново. Довечера. Може би след пет минути.
И нещо още по-дразнещо — Амелия беше убедила Райм да помогне на вдовицата, тласкайки го по неговия типично обсесивно-компулсивен път към ответника, който беше виновен за смъртта на Грег Фромър.
Първоначалната ти реакция ще бъде да откажеш, но ме изслушай. Договорихме ли се?
Сакс разглеждаше съдържанието на хладилника и пишеше списък за пазаруване, когато на вратата се позвъни.
Тя погледна майка си, която поклати глава.
Амелия също не очакваше никого. Тя тръгна към коридора, без да си прави труда да взима оръжието си въз основа на теорията, че повечето престъпници не звънят на вратата. Освен това държеше втори глок, по-малък, модел 26, зареден в измачкана, избеляла кутия от обувки до външната врата. Когато се приближи до вратата, Сакс махна капака и обърна кутията, за да може по-лесно да вземе пистолета.
Тя погледна през шпионката и се вцепени.
Мили боже.
От гърлото ѝ се изтръгна стон. Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Погледна надолу, сложи капака на кутията с оръжието и застана абсолютно неподвижно, втренчила изумените си очи в сферичното огледало в позлатена рамка на стената.
Пое си дълбоко дъх. После още веднъж… Добре.
Отключи вратата.
На малката веранда стоеше мъж на нейните години. Слаб и строен. Красивото му лице не беше виждало слънце от дълго време. Беше облечен с джинси, черна тениска и джинсово яке. Ник Карели беше гадже на Амелия преди Райм. Бяха се запознали на работа — и двамата бяха ченгета, макар и в различни отдели. Живяха заедно и дори смятаха да се оженят.
Сакс не беше виждала Ник от години, но ясно си спомняше последния път, когато бяха заедно — в съд в Бруклин. Бяха си разменили бързи погледи и после приставите го бяха отвели окован с белезници, за да го прехвърлят в щатски затвор, където да започне да излежава присъдата си за обир и нападение.
13.
— Вълнуваща идея — отбеляза Евърс Уитмор с тон, който противоречеше на определението.
Това не означаваше, че не е въодушевен, но беше много трудно да прочетеш мислите му.
Адвокатът имаше предвид теорията на Райм за дефект на ескалатора, според която нямаше значение дали капакът за достъп се е отворил поради умора на метала, недобро смазване, любопитна хлебарка, причинила късо съединение в сервомотора, или дори ако някой случайно е натиснал превключвателя. Или пък резултат от Божия намеса. Дефектът беше в основния проект на механизма — че ако капакът се отвори по някаква причина, моторът и зъбните колела би трябвало незабавно да спрат. Един автоматично задействащ се стоп-бутон би спасил живота на Грег Фромър.